Фаталният февруари на „Сигнал”

Автор: Веселин Максимов

През 1980 година, вече натрупали огромен опит и самочувствие, бандата издава „Попътен вятър”, известен на меломаните като „плочата с лодката”. Култово от него остава парчето „Спомен мил, спомен мой”, с нея те печелят първа награда за изпълнение на конкурс в Дрезден, Германия. През 1981 година на „Златният Орфей”, момчетата изнасят самостоятелен рецитал – своеобразен връх в кариерата на всеки български музикант, по онова време.
И идва началото на фаталната 1982 година. 10 февруари, зала „Изгрев” (сега “Бойчо Брънзов”). Напрежението се усеща още на вратата, преди началото на концерта. Множеството е огромно, билетите отдавна разпродадени, търсят се пропуски на черно и на двойна цена...
Шоуто започва с 10 минутно закъснение, а „Сигнал” бързо вдигат градуса. Всички в залата пеят в един глас заедно с тях, игла да хвърлиш, няма къде да падне. Изведнъж милиционерите, „охраняващи проявата” побесняват и започват да налагат екзалтираната публика. Мнозина са пребити, първите редове опустяват.
Групата спира да свири, потресеният Данчо Караджов грабва микрофона и изкрещява в него „Сигнал няма да свири под ударите на милиционерските палки!” Думи, които струват много на него и на групата...
Комунистическата машина се развихря с пълна сила. Простотията стига дотам, че да бъдат иззети всички плочи от магазините. Радиото и телевизията получават смъртна забрана да излъчват каквото и да било на „Сигнал”, отрязана  им е всякаква концертна дейност.
Но циментовите глави са силно притеснени от народното недоволство и след година вдигат забраните. Тогава става ясно, че момчетата не са стояли със скръстени ръце по време на заточението. Моментално влизат в студио за „Сигнал 4”. За народната обич се отплащат със суперхитовете „Щастливец”, „Любовта не пита” и „Денят на бурята”.
През следващата, 1984-та, също вадят „тава”, която се нарича Дечо Таралежков и Сигнал”, повечето от песните, в който са на композитора. Няма как, все още прясно преживяната болка от едногодишната забрана е жива и те са готови на всичко, за да продължат да свирят български рок.
От 1984 до 1987- ма година „Сигнал” вадят няколко сингъла – „Мъже”, „Липсваш ми”, „Вундеркинд”, „Радио”, „До утре вечер”. След което напускат България, за да си вадят хляба из Скандинавските страни, Централна Европа и Кипър.
През 1990 година оригиналният солокитарист Румен Спасов напуска, за да се отдаде на звукозаписна дейност, на негово място идва виртуозът Александър Мариновски. Свежата кръв внася допълнителен импулс във вече поуморените от битки сигналисти и през 1992- ра те вадят „Шоуто трябва да продължи”, заглавието е своеобразен поклон пред починалия от СПИН техен колега, великият вокал на „Куин” Фреди Меркюри.
С песните от албума, групата печели „Златен Орфей” през същата година. Следват „Най-доброто от Сигнал” с наново записани най-големите хитове и „Между ад и рай”, с втора част от най-здравите им парчета. Със симфоничният оркестър на Българското национално радио, през 1998- ма е записан „Цветя – златни балади”, които всеки попрехвърлил годините рокаджия в България знае наизуст.
Последната продукция на „Сигнал” до момента е от вече доста далечната 1999 година и носи нахалното заглавие „Сигналистика”. Всъщност, в него няма нищо нахално, защото заради своята славна история, групата има пълното право да нарече своята музика по научен начин.
Стотици хиляди българи, обичащи твърдия звук, се кълнат в „Сигнал”.
А в Бургас те са на особена почит. Мой приятел описа последия им концерт в центъра на Бургас така „дойдоха, изпяхме им песните, благодариха и накрая плакахме.”
„Сигнал” винаги свирят „като за последно”, когато са в Бургас. Сигурно все още усещат онази безусловна и гореща любов от бургаската публика.
Както в онзи мразовит 10 февруари, 1982 година...


В категории: Музика