Тя е изградена още в късната античност и е наречена Проватрон, което на старогръцки означава „Овча крепост”. Вероятно това име й е дадено заради добре развитото овцевъдство в този край. Аспаруховите българи възприемат направения от славяните буквален превод и я наричат Овеч.
В някои хроники от ХІІ в. се среща и под името Бурфанта, но то така и не получава широко разпространение. Когато в по-късни времена крепостта е превзета от турците, те пък й дават името „Таш хисар” – „Каменна крепост”.
Може би това е най-точното определение за това могъщо съоръжение, разположено на 130 м. над околните терени, от които 30 м. представляват отвесни скали. Крепостта е била достъпна само по един скален зъб, дълъг 50 м. и широк само две крачки. На този скален зъб има изкоп, дълбок 4-5 м., над който е бил спускан подвижен мост.
До наши дни са оцелели само входната порта и каменната стена край нея. Твърдината е била свързана със съседното плато – Табиите с уникално мостово съоръжение, дълго 160 м. Според легендите, в карстовите пещери под крепостта са укривани огромни запаси от жито и храна, с които при обсада се изхранвали жителите на града.
За съществуващата тук добра водоснабдителна система свидетелства разчистения кладенец, дълбок 80 м., който е снабдявал крепостните защитници с безценната течност. Днес той е обезопасен и представлява една от туристическите атракции в комплекса с археологически останки.
Само на 500 м. от мостовото съоръжение, върху платото Табиите са разположени тридесетина скални гробници от времето на траките, за които има данни, че са били използвани и през раннохристиянския период.
Но да се върнем на историята на крепостта Овеч. Тя заема достойно място в нашата многовековна летопис, като най-голяма роля играе по времето на Второто българско царство. Прави впечатление, че е издигната на много стратегическо място.
Нейната функция е била да защитава пътищата, минаващи през дефилето на Провадийска река от Черно море към вътрешността на страната и от поречието на Дунав на юг към Адрианопол (дн. Одрин) и Константинопол. Съвсем наблизо пък са се намирали първите две български столици – Плиска и Преслав.
Овеч бързо е е превърнала не само в отбранителна твъдина, но и в голямо селище с постоянно население, което бързо става един от най-големите градове в тогавашна България. Той се споменава в хрониите като областен адинистративен център, а след като българите приемат християнството – и като епископска резиденция.
След като се отказва от короната и предава властта на по-малкия си брат Асен, през 1190 г. тук идва да живее самият цар Петър. Някога тези места са били обрасли с гъсти гори и българският цар много обичал да ловува в тях. Вероятно това е причината да избере Овеч за свой дом.
Предполага се, че един от градоначалниците на крепостта е бил и лично Ивайло, който именно оттук предприема отбранителни боеве срещу татарските нашествия и започва похода си към Търновград.
През 1366 г. пък по заповед на Иван Александър тук са били затворени трима от рицарите на граф Амедей VІ Савойски, между които и маршалът на Бургундия – Гуидо ди Понтарлиер. Те били пленени в боевете при Галата. Видните затворници били освободени срещу 2400 златни перпера и застъпничеството на католическия патриарх на Константинопол.
Иметто на крепостта Овеч е записано в българската история и като център на въстанието на сина на Иван Шишман – Фружин от 1409 г., обхванало градовете Мадара, Овчага и Айтос.
След като многократно сменя стопаните си и минава ту в ръцете на византийци, ту на рицари, ту на българи и дори е завладяна и унищожена до основи от полско-унгарския крал Владислав Варненчек, най-накрая в нея се настаняват турците и тя постепенно загубва значението си, като окончателно е изоставена някъде през ХVІ-ХVІІ в.
Според една от легендите за завладяването на Овеч от османците, това станало с помощта на подло предателство и изобретателна ориенталска измама. Българите дълго време успявали да отбиват пристъпите на турските нашественици, но в един момент хранителните запаси свършили.
Децата почнали да измират от град, а отчаяните им майки си скубеби косите от мъка. Изтощените защитници решили да изпратят тяно няколко човека в града за храна. Сред пратениците обаче се намерил предател, който се предал на аскера и обяснил в какво тежко положение се намират обсадените в крепостта българи. Подлите турци скрили в натоварените на мулетата кошове с хляб свои въоръжени войници и така проникнали в твърдината...
Парадоксално е как една такава значима крепост днес все още не е добре проучена. Преди време по програма ФАР се задейства някаква активност, но и сега голяма част от автентичните останки тънат в буренаци.
Въпреки че в сайта на Община Провадия е обявено, че на крепостта се организира посрещане от «градоначалника и стражата», а също и стрелба с лък и копие, като туристите получават минерална вода и рекламна шапка, в деня на нашето посещение, което стана в сряда по обяд, на териоторията на обекта «Крепост Овеч» не се мяркаше жива душа.
Нямаше нито екскурзоводи, нито посетители. За значението на руините и тяхното някогашно предназначение се ориентирахме по няколкото избелели и ръждясали указателни табели. Това, което днес може да се види като свидетелства за старата слава на крепостта, са останките от множеството кладенци за вода и щерни за зърно, руините на Митрополитската църква, стражевите кули, северната каменна порта, затворът за рицарите, работилници за восък и мраморните колони от времето на Омуртаг.
Възстановено е и уникалното мостово съоръжение между крепостта и платото Тобиите, но по него може да минат само хора със здрави нерви и които не страдат от страх от големи височини. Ако все пак имате такава фобия, ще вие трудно дори да изкачите витата метална стълба, по която може да стигнете до платото по екопътеката «Овеч».
Но пък панорамната гледка отгоре си заслужава усилията. А и попадайки сред оскъдните каменни руини, човек неизбежно се връща назад във времето и усеща с всичките си сетива величието и могъществото на някогашните обитатели на тази уникална българска твърдина.
