Димитър Манолов е роден на 23 август 1958 г. в гр. София. Магистър-инженер по строителство на сгради и съоръжения. Вицепрезидент е на Конфедерация на труда „Подкрепа“ от февруари 1994 г. Член на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт, избиран два пъти за негов председател и пет пъти за заместник-председател. Не е членувал в политически партии и движения.
- Г-н Манолов, удачни ли са промените в Кодекса на труда по отношение на отпуските, които трябва да се изчистят до края на 2011 г.? Не се ли ощетяват работниците?
Този въпрос е ясен от само себе си. Разбира се, че се ощетяват. Още когато беше повдигнат този проблем
за обсъждане, ние казахме, че начинът, който се предлага за решаването му, съвсем не е най-добрият. За съжаление нямаше чуваемост от страна на управляващите и сега те сами наляха вода в мелницата на опозицията, която отнесе въпроса в Конституционния съд.
- А как може да се изчисти проблемът с натрупваните отпуски?
- Трябва да се погледне изцяло по нов начин на този проблем. За съжаление отпуските в България са се превърнали в механизъм за увеличаване на ниските ни доходи. За решението на проблема няма еднозначен отговор, затова преди време предложихме да се създаде специален екип, който да работи по него. Тук трябва да припомним, че преди не толкова много години имаше едно такова изчистване на стари отпуски, но в рамките на десет години те се натрупаха отново. Нужен е нов подход.
- А нарушени ли са основни права на работниците, за което сезират Конституционния съд?
- Да. Моето лично мнение, както и на нашите юристи, е че са нарушени твърде много международни правни норми, които са валидни за България и които могат да доведат до допълнителни главоболия за държавата.
- Защо се противопоставяте на увеличаването на стажа за пенсиониране? Какви ще са последствията, ако тези промени бъдат приети?
- Ние твърдим, че тези неща не бива да се правят на парче - не бива да се разглежда единият проблем отделно от другите проблеми. Като цяло проблемът е в това, че пенсионната система е в голям дефицит, но това не се дължи на ниския осигурителен стаж, а на това, че бяха намалени осигурителните вноски с над 70% за десет години. Нито една система не би издържала на подобно нещо. Това, което на нас ни се предлага, е частично да се лекува дефицитът, за сметка на тези, които нямат никаква вина в неговото натрупване – работниците и служителите. Ние не отричаме някои основания в аргументите на управляващите за повишаване на осигурителния стаж, но подобно нещо трябва да върви ръка за ръка с една програма за постепенно връщане на осигурителните вноски на нивата от преди да речем 5-6 години.
- А увеличаването на осигурителните вноски от кого трябва да се поеме – от работодателя, от работника или от държавата?
- Държавата по някакъв странен начин досега участва в изплащането на осигурителните вноски – тема, която може отделно да бъде критикувана и обсъждана, тя си има добрите и лошите страни. Но това, което ние предлагаме, е увеличаването на вноските да е за сметка на работниците и работодателите. Т. е. ние не отричаме потребността и работникът да участва, но с тези нива на осигурителни вноски никой никога няма да получи нормална пенсия.
- Освен това, което вие предлагате за осигуровките, считате ли, че пенсионната ни система, реформирана по времето на Костов, днес се нуждае от генерална, принципна промяна? Има ли някакви сериозни дефекти в нея?
- В системата като такава е трудно да бъдат открити дефекти. По света има общо взето три социално-осигурителни системи, ние работим с едната от тях, и тя като че ли е най-добрата. Втората система, от англосаксонския тип, която се прилага, както става ясно от името й в англосаксонските страни и в континенталните Дания и Холандия, е свързана с много по-високо данъчно натоварване. Аз нямам нищо против да обсъждаме такава система, но в тези страни данъците върху доходите на физическите лица достигат 75%, а корпоративният достига 40%. Т. е. тази тема е отворена, но като че ли ние се обединихме около континенталната система от осигурителен тип - с плащане на осигурителни вноски. Що се касае до третата система - с изцяло капиталово осигуряване, тя се използва само в Латинска Америка. Но тя доказа своята порочност. В Аржентина държавата я национализира, а в Чили започнаха да я модифицират. И заклинанията, които се правят у нас в тази посока, са базирани единствено на незнанията на хората. В Чили тази система банкрутира и тогава, когато тя трябваше да започне да изплаща пенсии, се разбра, че това не може да стане. За съжаление българската система във втория й стълб също крие доста опасности в тази й част. И тя наистина се нуждае от модификация, но не като архитектура, не като идеология, а като начин на реализация.
- През годините влиянието на синдикатите като че ли намаля, хората не ви вярват. Защо се стигна до тук?
- Според мен като че ли не намаля, и според мен като че ли хората ни вярват – това е отговорът на вашия въпрос. Според мен вашият извод е погрешен.
- Ако тръгнем по улиците да питаме хората, повечето ще кажат – синдикатите не ни защитават интересите, прибират пари и нищо не правят. Не считате ли, че е такава реалността?
- Не, не считам. Дълбоко се съмнявам, че е такава реалността, защото аз този процес го наблюдавам отвътре. Хората имат право да се сърдят и да мрънкат. За съжаление обаче в България изобилства от такива, които знаят само да седят и да мрънкат и да чакат някой друг да им свърши работата. В този смисъл аз се считам за отговорен единствено пред синдикалните членове, а другите могат да говорят каквото си искат – тяхна си работа.
- Според икономическия експерт Чавдар Николов основна причина за генерално ниските възнаграждения в България носят профсъюзите, които не защитават правата на работниците. Може ли да се каже, че това е така?
- Дълбоко се съмнявам, че Чавдар Николов е казал именно това, познавам го много добре.
- Миналата седмица му взехме интервю, каза го!
- Според мен взимате нещо извадено от контекста. Да, разбира се, че и ние не сме съвършени и доста много неща биха могли да бъдат свършени, но това така общосъбирателно понятие – синдикатите, както го употребявате вие, както много хора обичат да го употребяват, не е правилно. Тогава, когато хората са готови да се борят за правата си, в това число и за заплати, те обикновено получават тези си права, казано простичко. Аз не съм в състояние да се преборя за заплатите на някой човек в n-ското предприятие, ако сам той не е готов да се бори за тях. Аз мога да му помогна, но не и да се преборя вместо него. Това е простата логика.
- Изглежда през последните години хората нямат голям интерес да излизат на протести.
- През различните периоди е различно. Нека ви припомня нещата, които се случиха само преди 2-3 години, когато държавата се тресеше от протести. Въпрос на нагласа и на очаквания. Тогава когато хората усещат, че заслужават повече, а не го получават, те тогава и по-лесно се мотивират да се борят за себе си. За съжаление българинът протестира обикновено само когато е тясно притиснат до стената. И има склонност да се люшка между две крайни състояния – пълно покорство и бунт.
- В този смисъл, протестът на учителите отпреди две години може ли да се счита за един голям успех за синдикатите?
- Това беше изключително голяма победа за колегията, която по странни причини някой успя да накара хората да си мислят, че е било провал. Ако учителите не се бяха вдигнали, днес още щяха да бъдат на дъното на социалната скала. Те, Слава Богу, извоюваха победата, но това стана с цената на упорита борба.
- Георги Първанов беше избран с лозунга за социалния президент. Има ли той взаимодействие с КТ „Подкрепа“ в качеството си на „социален президент“ и с какво успя да помогне на работническата класа в България?
Той няма никакви съществени правомощия, разписани от Конституцията. Друг е въпросът, че президентската институция в своята странност, в разкраченото си състояние - президентът хем да е избиран пряко, хем да няма присъдени институционални правомощия - й дава и възможността да върши някои неща извън регламента. Така че не бих казал, че Първанов има някаква особена заслуга за това нещата да са било добри, било лоши. Ясно е, че той не е от кръга на хората, които взимат решенията.
