Известни ми са безмилостните закони на живота, но все пак не вярвах, че ще пиша за майка ми Фанка Симеонова в минало време. Тя често ми подхвърляше да опиша живота й, но ангажиран с друго й отговарях неопределено, без да съм убеден, че и това някога ще стане. И едва сега, когато тя напусна този свят, реших да изпълня своя синовен дълг.
Фанка Симеонова е родена в Пещера, където завършва гимназия. Непосредствено след войната се дипломира и в полувисшия педагогически институт в Пазарджик. Включва се активно в дейността на земеделския младежки съюз „Никола Петков”. Трудовият й стаж започва с летящ старт като директор на стопанско училище в с. Козарско, отдалечено на десетина километра от Пещера.
През 1947 г. е арестувана с обвинение, че е подпомагала нелегални и е отведена в Пещера. В селото плъзва слуха, че вечерта ще бъде убита при „опит за бягство”. Реакцията е светкавична. Дванадесет жени от тъй наречените „черни забрадки” – майки и съпруги на убити партизани и ятаци същия ден отиват в Пещера и искат среща с началника на милицията. Заявяват, че ако тяхната Фанче бъде убита, на следващия ден в Пещера ще дойдат 2000 души от Козарско. Така едно 24-годишно момиче, явно любимка на всички, успява да сплоти политически разнородното Козарско. Тази любов беше взаимна – тя и в последния си ден мислеше за обичното си селце. Смутен, началникът отговаря, че няма да допусне такава разправа, но Фанка повече няма да се върне в Козарско, че и в Пещера.
Предлагат й да си избере място – все по периферията на страната, където да се установи. Тя избира Поморие, защото по време на войната нейна леля, също Фанка, е била директор на стопанско училище в града. Впечатленията й за това населено място и хората в него били отлични. Много съм умувал върху причините за това сравнително леко наказание, независимо че то променя и обърква живота й. Вероятно заговаря кръвта. Тя е от борческия род Мулетарови, от него е и началникът на милицията.
Близо 15 години обаче така и не може да упражнява учителската си професия в Поморие. Запазил съм детски спомени за трудния ни живот, за това, че често беше безработна. Но никога не я чух да се оплаква.
Най-после през 1961 г. започна работа като учител в с. Баня ( до Обзор). Станах свидетел на ентусиазма й. По география само поглеждаше учебника за сведение, колкото да види какво е заглавието на следващия урок. Беше събрала цялата достъпна литература. Новият урок не го „изпяваше”, а извличаше под формата на събеседване с учениците, държеше нащрек дори най-слабите и незаинтересованите. Работеше с фантазия и въображение, беше новатор. Тя наблягаше и много държеше на извънкласната работа. Енергията й за работа и ентусиазмът й бяха неизчерпаеми. Съвместно с учениците, майка ми се зае да определи параметрите на микроклимата на селото. Благодарение на нея се научихме по природни признаци да определяме промените във времето, при това безпогрешно. Часът по география се доближаваше много до този по математика, в който се решаваха много задачи – определяне на разстояния, географски ширини и дължини и т.н. Картите, които бяха в къщи, ме съветваше да използвам за пътешествия. Правех ги с удоволствие. „Пропътувах” целия свят. А реалните ми пътешествия в действителност са малко, а майка ми стигна само до Молдова. Беше интересно време, създаваха се новите държави в Африка, слагаше се край на колониализма. Придобих знания, трайни и до днес.
Преподаваше ми и по ботаника, по-късно по химия и френски. Успя да ми „запали” още няколко пожара, които горят и до днес. Инспекторите, които влизаха в часовете й, всички отбелязваха новаторското, с което работеше. Това помогна през 1965 г. да се завърне в Поморие. Вече нямах пряк контакт с нея като учител, но тя продължи работата си със същия ентусиазъм, независимо че предметите й бяха технически. Закономерно се стигна и до предложението за отличаването й с най-високия орден „Кирил и Методий”. Но тя сама го отказа, след като усети недоволството у някои от по-младите си колеги, тъй като не беше висшистка. Тук ще отворя скоба – виждал съм дипломите й от гимназията и института. Пълна отличничка. Просто такива са били възможностите на нейните родители. Семейството е било много бедно и не е могло да я издържа да следва в София. А и се заредили изселването, безработицата, моето раждане, лошата характеристика от Пещера – всичко това комплексно е попречило да получи висше образование. Иначе нейният капацитет й позволяваше да завърши всякакъв тип университет, убеден съм в това.
В себе си признавах, че тя е между тримата най-добри учители, които съм имал, независимо че ми е преподавала от пети до седми клас. Беше истински артист в професията. Дълги години не й го казвах, смятах, че е некоректно и че тя няма да го приеме сериозно, а като ласкателство. Но изведнъж започнах да получавам признания от нейни бивши ученици, че тя е най-добрият учител, който са имали. Името й стана легенда в Поморие. Тогава осъзнах, че оценката ми не е преувеличена, а дори е скромна.
Благодаря ти, мамо! Ти беше истински учител и човек!
