Той е бледичко и слабо момченце, с ясни сини очички и усмихнато личице. Обикновено идва пред офиса много рано сутринта, когато неговите връстници отиват на училище. Разтяга две малки кашончета, вероятно взети от задния вход на махленския магазин и върху тях разполага своята „стока”. Продава дафинови листа,
загърнати неумело в малки торбички (по 40 стотинки), твърди камъкоподобни зелени доматчета („за туршия, чичо”, както твърди), и шипки, (брани кой знае откъде) от 1.50 торбичката.
Янчо е едно от децата на съвременна България. Виждали сме го и по главната улица в Бургас, в най-адските горещини на лятото, когато плаче, че иска у дома, а Майка му го ругае безпощадно и с истерични крясъци го заплашва, че няма да се прибере вкъщи, докато не продаде всички скапани сливи, които му е сложила в дървената щайгичка. Чували сме от съседи, че били три деца, а родителите били „много зле”, каквото и да означава това. Чували сме и, че бил единствено дете, но техните „не били стока”, в което сме се убеждавали неведнъж. Митове и легенди се носят в махалата за Янчо, но бруталната истина е, че
Той е Роб. Третокласник, който стои на ледения каменен парапет, подложил под себе си скъсано парче картон, усмихва се сладко на всички намусени жени и мъже, които минават покрай него и иска час по-скоро да продаде всичко, та най-накрая да се върне там, където му е мястото – в училище, вкъщи и най-после да общува с другарчета от класа, вместо да слуша кахърни приказки „Нямаш ли домашни, бе, момченце?” и „Тез домати иди и ги изсипи на татко си във врата.”
Предполага се, че Янчо обича своите татко и мама, гледаме всеки ден как Родителят идва да го контролира, кара се, ръкомаха и му обира оборота (най-често два или три лева, брутна печалба). Въпреки това, Янчо се Радва да го види, защото понякога му носи две филии, намазани с масло.
Янчо е свеж, на лицемерните въпроси „Яде ли? Кога си ял последно?”, отговаря с ясен, звънък глас „Отидох на обяд у нас.” Какво е ял, обаче, той никога не казва със сигурност. Защото у него има някаква капчица атавистично чувство да не излага своите. Всички безпощадно знаят, че той яде (ако това изобщо се случва) рано сутрин и късно вечер, когато от стотинките, спечелени от него, някой купи хляб и му го даде. Той познава вкусът на сладоледа от милозливите пенсионери и случайно минаващи, които изведнъж виждат нещо страшно, дават на детето каквото са купили и гледат
По-бързо да отминат. В края на предишната седмица Янчо стоя от 8 до 17 часа, без да продаде нищо. Покрай неговата жалка сергийка, с малоумно надраскани ценоразписи, минаваха хора, отиващи на сватбени празненства (извратената ми, репортерска интуиция ме доведе на мисълта, че мястото от „тате” и „мама” е избрано неслучайно”, в другия край на блока е Гражданското, където сватбарите се веселят) и го подминаваха като Несъществуващ. Накрая от блока излязоха двама мъже, купиха двете (ДВЕТЕ) торбички с дафинови листа, дадоха му 80 стотинки и почти го изгониха да си ходи, понеже беше адски студено. Поразговорихме се с тях, изпушихме по цигара, стигнахме до консенсус „Майка му и живот, читаво е детето, ама на!”
Оттам, където Янчо продава, минават стотици деца на ден.
Наблизо са две училища, едното базово, в което хиляди родители от Бургас мечтаят да запишат своите продължители, другото е за малоумни дечица. И едните, и другите вървят покрай него и го гледат изумени. Дано те никога не преживeят това, което за него е ежедневие. Той няма сърф, няма топче „Бакуган”, няма играчки.
Янчо Продава Себе си. Вече е усетил, че предизвиква съжаление. Че хората му дават ядене, защото го съжаляват, но това е добре, харесва да бъде на улицата, вместо да пише домашни и да получава шестици (каквото и да означава това в съвременното българско училище). Няколко пъти го попитах защо не е на училище, няма ли домашни, играе ли физическо? Отговорът беше стриктен и с показване (издърпване на ръкавчето на якенцето – „Излязоха ми някакви пъпки, затова казаха да съм У ДОМА. След два дни пак ще уча.”)
Невероятно е как Янчо е запазил веселата си усмивка, как се радва от сърце на децата, минаващи покрай него и приканващи го да им влезе в игрите, как им обяснява, че „Eй сега, ама някой да не открадне стоката” и никога не участва. Защото има работа. Той, Десетгодишното дете. Което вече е безвъзвратно пораснало на Улицата. Което знае, че всеки, даващ храна е добър човек. Но не знае, че всеки, който дава сандвич Не е с добри намерения към него. Въпрос на случайност е, че някой педофил не се е възползвал от искрената доброта на Янчо. (Което, със сигурност „мама” и „тате” изобщо и не предполагат, че може да се случи).
Падна дъжд. Милозлива дама от съседния офис даде на Янчо черен чадър. Над него валеше, той въртеше чадъра и си пееше нещо. Доближих го, за да чуя какво. Не беше някаква класика, аз и не съм очаквал да чуя “Singing In The Rain”. Беше типична, детска безмислица – „На мен ми вали, стоката вали, тази вечер, у нас, още....”
Как е у вас? Вали ли?
