Николай Слатински е на 54 години, преподавател по национална и международна сигурност във Военната академия, УНСС и СУ. Бивш депутат от СДС в периода 1990 – 1994 г., председател на Комисията по национална сигурност - 1992 – 1994 г. Бил е и секретар на президента Георги Първанов за времето 2002-2006 г.
Г-н Слатински, много или малко са 400 хил. евро за убийството на български премиер?
Не зная дали моят отговор ще ви удовлетвори, но това не е проблем, който занимава моето съзнание като гражданин, като бивш политик и като експерт по национална сигурност. Защото от една страна премиерското място винаги носи рискове и човек, който се занимава с отговорната задача да бъде премиер, би трябвало да си дава сметка, че съществуват много недоволни от неговата дейност. Но начинът, по който изтича информацията в този случай, ме кара да бъда много скептичен. Един вестник, обслужващ властта, безконтролно изпуска информация, очевидно взета назаем от МВР, а след това МВР се задейства по сигнала, който то е пуснало да изтече в този вестник. Това е милиционерщина, не е държавническо, не е мъжко поведение – да хленчиш из медиите, че животът ти е застрашен. Вече 21 години, който и да е на власт, се хвърля прах в очите на обществото и то се отклонява от приоритетите и изключително важните проблеми, които стоят за разрешаване.
Все пак, какво би се случило в държавата, ако хипотетично бъде ликвидиран премиерът?
Вижте, случвало се е, а на Балканите още по-често. Аз искрено желая дълги години живот на премиера. Но не ми се нрави изобщо ситуацията, в която влиятелна медия обсъжда застрашеността на живота му, защото в някакъв смисъл това е и дърпане на дявола за опашката. В Европа, като широко понятие, има приблизително 40 - 50 премиери и всеки един от тях в някаква степен е застрашен. Но аз вътрешно съм убеден, че подобни сигнали са един много неудачен опит да се търси подкрепа в обществото, съчувствие – ето, видите ли, човекът си е сложил главата на дръвника, прави страшно много неща и ние трябва да му съчувстваме. И да се радваме, че той проявява политическа воля. Да, това правителство има свръх доза политическа воля да прави нещо, но в голямата политика политическата воля е само средство да се правят важните неща. Но каква е целта? В случая има пълна липса на стратегия, тотална липса на разбиране защо ти е властта. И прекомерна, смъртоносна понякога за демокрацията, доза пиар. Няма как разумните хора в България да изпитат чисто човешко състрадание към този виден мъченик на демокрацията, бивш охранител на диктатора, чието сваляне преди 21 години днес (10 ноември – б. а.) имаме право да честваме.
Наскоро излезе информация, че държавата е изхарчила до момента около два милиона лева за охраната на Ахмед Доган. Това нормално ли е?
В теорията на сигурността има една теорема – че демокрацията е най-ефективният политически режим, защото тя излиза най-евтино на обществото. И това се дължи на факта, че при демокрацията не се правят колосални разходи за сигурността на управляващия режим. В България обаче има една тревожна тенденция, която продължава вече 13-14 години – все повече ресурси да отиват не за сигурността на обществото и на отделните граждани, а за сигурността на елита. Елитът все повече се превръща в консуматор на ресурси за себе си, което по тази теорема на демокрацията, като най-ефективен механизъм за производство на сигурност, означава, че нещо се случва с нашата демокрация. Не може да бъдат охранявани от народната любов народните избраници по такъв начин, т. е. аз не говоря само за Доган, говоря за тази ужасна за нашите демократични устои тенденция - елитът да поглъща за себе си, за собствените си телеса, за собствената си сигурност огромен ресурс, който трябва да бъде насочен към обществото, към сигурността на всички български граждани.
Имате ли идея какъв е ресурсът, използван за личната охрана на властта изобщо?
Той много трудно може да бъде оценен, защото дори зад официалните данни върви едно скрито преразпределение. Прозрачност в момента няма. Някога, когато бях в комисията за национална сигурност, ние се стараехме да има пълна прозрачност на средствата. Днес под прикритието на инвестиции за обществото и за гражданите, всъщност се инвестират все повече средства за сигурността на елита - все повече депутати, политици, министри се обгрижват и обслужват от структурите за сигурност. Т. е. пред нас стои на дневен ред тази дискусия, която аз не можах да накарам президента, докато работех при него, да проведе – а именно как се изразходват парите за сигурност, по какви критерии се вземат решения за какво да се харчат. Защото у нас се използва всяка една истерия, както сега тези пратки с взривове в Гърция, за да се увеличат всъщност средствата за защита на елита ни, а не на обществото. По отношение на средствата за сигурност управляващите у нас се държат не като демократичен, а като авторитарен елит.
От известно време има един спор за това чия е вината, за да няма осъдени корумпирани политици и босове на подземния свят – на МВР, прокуратурата или на съда. Според вас къде е най-слабото място в системата?
Когато един организъм е болен, т. е. системата за национална сигурност е болна и е обхваната от едно тотално състояние на пасивност и безсилие да въздаде възмездие, трудно може да се намери здрав орган, за който да кажем, че функционира нормално. Но за мен основната причина за пълната безнаказаност в държавата е съдебната система – тя е раковото образувание на демокрацията ни. В основата на всичко не са толкова личностите - понякога ни управляват негодници, но понякога ни управляват и качествени политици. За да не се получава 21 години този преход, България, за да е на последно място по всички важни параметри в Европа и да бъде задминавана дори от някои африкански държави, значи има много сериозни системни дефекти. Те са заложени в конституцията – това проклятие на на прехода. Тя учреди съдебна система, независима от всички, независима от обществото, от данъкоплатците, от резултатите от своята дейност. Съдебна система, която си общува сама със себе си и с Господа, която пет пари не дава как обществото оценява нейната работа, която беше замислена, зачената и реализирана именно от върхушката на тогавашната БКП и на Държавна сигурност. Тя беше създадена, за да не работи. Ето и случая с големия хонорар на Доган – не бил конфликт на интереси! Това е нагла провокация към обществото. Съдебната система сама реже клона, на който седи, и сама ще предизвика брутална разправа на другите две власти и обществото с нея. Но докато това се случи, главният губещ ще продължават да бъдат обикновените граждани.
Освен съдебната система, кои са другите недъзи на конституцията, за които говорите?
Първо - че в нея е нарушен балансът между централна и местна власт. Това е конституция на централизацията – всичко се концентрира в София и в правителството, което е изключително вредно за функционирането на една държава. Друг недъг е, че имаме държавен глава, който се избира от цялото общество, а той има основно представителни функции. В резултат на това всеки отделен държавен глава започва да следва някаква своя стратегия. Сегашният президент например е със стратегия за анонимната, скритата задкулисна власт. И последният недъг на конституцията е, че в нея националната сигурност е засегната единствено откъм силовите й аспекти – набляга се на силовите институции – полицията, специалните служби. Няма качество на живота, няма образование, няма здравеопазване – т. е. няма ги меките аспекти на сигурността. Ние имаме едно силово разбиране за национална сигурност и това кара всяко едно управление да използва властта като един огромен чук, с който удря по сигурността на обществото.
Президентът Първанов прави нов политически проект. Вие сте работили с него, мислите ли, че в този проект има бъдеще?
Първо, най-неправилната оценка е той да бъде наречен „държавник“. Неговата личностна и политическа катастрофа е, че той не можа да израсне до нивото на държавник. Първанов употреби първия си мандат за една фикс-идея – да бъде преизбран – това беше за него начин да избие комплекса на случайно попадналия на високия пост. А втория мандат той употребява в разрез дори с конституцията на държавата само с една цел – да създаде 197-мата партийка у нас. По този начин Първанов сложи една доста цветиста епитафия на целия свой политически път. Другите държавни глави се стараят да бъдат надпартийни и да защитават националните интереси, а нашият се опитва да си направи партийка за лична употреба, за да продължи своята агония в политическия живот, без да е допринесъл за нищо реално, без да се е преборил за нито една кауза. Това е моето разочарование. Именно затова аз оценявам моята работа с Първанов като петно в биографията ми, вместо един реализиран шанс да бъдем заедно полезни за държавата.
