По следите на една хипотеза
На 6 януари се навършват 163 г. ог рождението на една от най-титаничните личности в българската история – Христо Ботев. Неизброими са легендите, които с неугасваща страст и до ден днешен витаят около неговото име. Митове се раждат по всякакъв повод. Включително и за това, че не е роден в Калофер, а в Карлово, но понеже според комунистите не можело двамата най-велики българи да са от един и същи град, приписали Калофер за рожденно място на Ботев, който бил на три дни, когато семейството му се преместило да живее там! В спора за бащиното му огнище се включва и врачанското село Осен.
Не можем да не се изумим от хорската изобретателност по отношение на митологизирането на различни моменти от бунтовническата биография на поета-революционер и най-вече създаването на мистерия около истината за смъртта му. Около нея битуват множество хипотези, спорове и предания. Те датират още от първите години след гибелта му. Появяват се дори самопризнания на неговия „убиец”, направени пред тогавашния врачански кириарх Константин, че трупа на войводата бил хвърлен в една пропаст при с. Челопек. А може би най-нелепа е тезата на Константин Илиев, че убийството на Ботев има ритуален характер. Визирайки факта, че главата му е отсечена, той налудничаво предполага, че черепът му е бил използват за „сатанинско-масонски ретуали”, барабар с главите на Стефан Караджа и Ангел Кънчев!
Множество са и преположенията как точно е загинал войводата и от чий куршум. Неговият правнук Боян Ботйов в едно свое интервю изказва възмущението си от мълвата, че е съществувал заговор срещу Ботев в самата му чета и изтъква, че всички тези легенди „не са полезни за националното ни самочувствие”.
Нима наистина дребнавият спор дали е бил пронизан в челото, или в гърдите, е определящ за стойността на неговата саможертва в името на отечеството?! В крайна сметка се оказва, че куршумът във високото ботево чело е плод на една... художствена измислица, родена от първия му биограф Захари Стоянов. Той в един момент сам признава, че е сътворил тази подробност, защото „такова гениално чело просто трябвало да бъде използвано”.
Вазов пък натрапва връх Вола като лобно място на Ботев. Това е подето и в много други стихове и песни и все още се повтаря от множество училищни преподаватели. Историческата истина е, че на Вола са били разположени войските на османците и там четници никога не са припарвали. Доказано е безспорно, че легендарният войвода е загинал в местността Йолковица под връх Камарата.
В своята съкровенна творба „На прощаване” поетът-революционер заклева майка си да заръча на братята му: „да помнят, мене да търсят:/ бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци...” И търсенето на костите на Ботев дава хляб на не една легенда. През 1960 г. във в. „Труд” излиза дописка на врачанския краевед Димитър Бучински, в която той разказва следната история:
„Знае се, че на следващия ден (след битката, в която загива Христо Ботев, б. а.), турците са обходили местата, в които са станали боевете, претърсили са най-старателно навсякъде и са донесли оттам една глава с брада. След това са донесли още няколко глави на комити, убити на други места, а освен това и глави на овчари, заболи ги на върлини и с тях церемониално, водени от музика, подели из Враца... Турчинът Мустафето често сочел с пръст една глава на млад мъж с високо чело, с брада само на чуканчето, подбръсната от двете страни (точно както се бръснел по това време Ботев) и казвал: „Това е главата на бимбашията на комитите – убихме го горе на Балкана”... През 1938 г. бях почетен уредник на читалищния музей във Враца... В музея дойдоха поп Лука Шошев и баба Мика Иванова, която ми каза: „Главите на комитите след няколко дни били хвърлени от турците в река Лева, на края на Враца. Моята майка ги взела и закопала в двора на Кипорийската църква. Тя много пъти ме водеше на този гроб. След освобождението събориха тази църква и започнаха да правят до нея нова – „Св. 12 апостоли”. Когато изкопаха изкоп за оградата й, той мина през този гроб. Седем черепа бяха извадени. Взехме ги и ги закопахме в едно предверие, издигнато като тераска с покрито с плочи пред южната врата на новата църква”. След това те ме отведоха и ми показаха точно къде са сложили черепите. Сега отгоре плочите са циментирани”.
Очевидно в края на 30-те години на миналия век е имало поредна вълна на раздвижване на духовете около смъртта на Ботев. Така например само година преди баба Мика да отиде при автора на публикацията в „Труд”, във в. „Читалищно дело” излиза статия, озаглавена „Истината и легендата”, която е фокусирана върху „актуалните” хипотези за ботевата кончина. Самият Димитър Бучински очевидно е човек, който се е вълнувал от съдбата на тленните останки на нашите национални герои. Бидейки и скулптор, той участва в реставрациите на стенописите на църквата „Св. Петка Самарджийска” в София, и при разгарянето на спора, че костите на Левски са заровени в нея, той застава на страната на привържениците на тази теза.
Написаното от него несъмнено предизвиква доверие. Наш екип отиде на място във врачанската църква „Св. 12 апостоли” и се убеди, че наистина предверието при южната й врата съществува така, както е описано от него. Вярата ни обаче, че това е мястото, където е погебан черепът на Ботев и негови съратници, скоро бе попарена от служещите в църквата свещеници. Те до един не бяха чували за такова нещо, а бяха убедени, че ако техният храм къта такава светиня, то това непременно щеше да се знае.
Съмнения в тази хипотеза привнесе и една статия, озаглавена „Неизнестен гроб”, която открихме в брой 64 на местния вестник „Отечествен зов” от 16 август 1974 г., написана от Тодор Бучински – брат на автора на публикацията в „Труд”. В нея обаче се изтъква, че „Напоследък се наложи мълвата, че труповете на четниците са погребани в двора на черквата „Възнесение” във Враца”. По-нататък се разказва, че овчари от селата Паволче и Челопек били намерили седем обезглавени трупа на четници и тайно ги погребали в двора на църквата. На гроба поставили каменен кръст и издълбали надпис с датата и броят на погребаните, който времето постепенно заличило.
Авторът смята, че между тези седем тленни останки се може би и труповете на Христо Ботев и Перо Македонеца. Що се отнася до главите на тези четници, историята им съвпада с тази, описана от брат му Димитър, но се натрапва следното разминаване във фактите. Тодор Бучински твърди, че „черепите били поставени в сандък под стъпалата на западния вход на черквата „Св. 12 апостоли”, докато в „Труд” брат му твърди, че те се намират под южния вход.
Завеждата отдел „История на България ХV-ХІХ в.” в Историческия музей във Враца Валерия Тарашоева разказа, че при реконструкцията на църквата „Възнесение” са правени разкопки и действително са открили погребения, но на... свещеници. Според нея, въпреки че действително набучването на отрязани глави на колове и разнасянето им по площадите да е била обичайна практика на османците, те едва ли са знаели как изглежда Христо Ботев и че именно той е „бимбашията на комитите”, за да заявят, че тъкмо неговата глава разнасят из Враца. Тъй като той дълго време е бил емигрант и почти не е живял в България, не е бил познат в онези времена визуално дори и у нас, още по-малко във Врачанския край.
Това трудно можем да си го представим днес, когато портретът му виси почти във всяка класна стая, но в действителност именно след своя и на четата си подвиг Ботев става популярен. Българите изпитват пиетет към героите си и това обяснява тяхното митологизиране – смята Тарашоева и дава за пример как още през август и септември 1876 г. в „Емигрантски вести” е продължавало да се пише, че Христо Ботев се е появил жив и здрав тук и там и дори „със сигурност” е бил видян във Варна!
Много ни се иска наистина да знаем къде са заровени тленните останки на нашите герои. Не ни се ще да повярваме, че на Ботев „белите меса” са изгнили по „скали и орляци”, но може би това е факт, с който трябва да се примирим. Някак е повече от просто и логично той да има гроб – реален, а не кенотафен, но трябва да се примирим с историческата истина – неговите кости не са съхранени. Пророчеството му се е сбъднало – те са останали там някъде в Балкана, пръснати из канарите.
Впрочем, такава е не само съдбата на неговите тленни останки. От цялата му чета, състояща се по последни данни от 205 души, в битките на дружината са загинали 66 четници, 5-ма са намерили смъртта си като опълченци в Освободителната война, двама са предали Богу дух като заточенци. Други 68 души да доживели Освобождението и са починали след него – техните гробове се знаят къде са. Но къде, кога и как са умрели 44-ма от Ботевите четници няма данни и до днес. За още 20 от тях също се знае, че са посрещнали свободата, но и техният гроб е неизвестен.
Но както го е казал и самият поет – „Той, който падне в бой за свобода, той не умира”. И това не е само красива поетична фраза. Не гробът прави героите. Независимо дали съществува такъв, или не, подвигът им е оставил неизлечима следа в нашата история. А мястото им в нашата памет завинаги остава трайно и неизличимо като величествен мемориал на преклонение пред героичното им дело.
