Вече 144 години майка България жалее своя „един син” Васил Левски. Непрежалимата загуба на един такъв национален герой днес не е толкова драматична, защото най-сетне има къде да сведем глава пред неговите тленни останки. Благодарение на големия писател и патриот Николай Хайтов, който доказа къде му е гроба, а родолюбивата телевизия СКАТ постави на това място паметна плоча.
Да си припомним предисторията - епичната битка на Хайтов за доказването на истината, къде е бил погребан Апостола на свободата.
Писателят-родолюбец Николай Хайтов издири приживе множество факти, документи и свидетелства за препогребването му в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска”, но гласът му бе задушен от безродни академици от БАН, които първоначално признаха тази истина, излизайки още през 1987 г. с решение на президиума и научния си секретариат да бъда поставена паметна плоча пред църквата.
То е подписано и от тогавашния председател на Комитета по култура Георги Йорданов. Плочата е сложена, с очите си съм я виждала, но след време тя е свалена тихо мълком и изчезва, така както изчезват оригиналните снимки от разкрития през 1956 г. гроб и самите намерени в него кости.
Някои историци смятат, че има шанс тазовата и бедрените кости все още да са запазени под зида и могат да бъдат намерени. Но никой не се заема с това. Усилията се хвърлят в изграждането на метрото в непосредствена близост до древната църквичка.
За всички управници очевидно е по-изгодно най-големият ни герой да си остане „погребан” в „Позорните гробища на София” в м. „Колюците”, в непосредствена близост до крепостния вал, който в онези времена е ограждал бъдещата столица, каквато е официалната версия, лансирана от учебниците ни по история.
„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите”, казва веднъж Васил Левски. Нека в навечерието на тъжната дата от неговото обесване, си припомним някои от публикациите на Хайтов за извървяния от него път в търсене на костите на Апостола.
Къде е гробът на Левски
Разкриването на тази строго пазена тайна е извършено от софийската жителка Мария Поппавлова във в.“Мир“ от 6 март 1937 г. по случай стогодишнината от рождението на Апостола. Светият синод не позволил да се направят необходимите разкопки, но това става след 19 години по повод опитите църквичката „Св. Петка Самарджийска“ да бъде реставрирана заради ценните й стенописи.
На 30 май 1956 година, още с първите разкопки в олтара, археолозите се натъкват на скелет, заровен в яма, без ковчег, точно на „предсказаното“ от Поппавлова място – вляво от светия престол.
Новината, че е разкрит гробът на Левски, веднага се разнася по цяла София. Тълпи от хора се стичат да видят гроба, но малцина успяват, защото разкопките са прекратени по нареждане на Президиума на БАН. Три дни по-късно идва нареждане всичко да бъде затрупано.
Костите на Дякона били събрани в циментов чувал и изнесени през една нощ и никой повече нищо не е узнава за тях. Археолозите получават нареждане да обявят, че намереният на 30 май гроб в олтара на църквичката „Св. Петка Самарджийска“ не е на Левски, и те изпълняват това, като фалшифицират дневника на разкопките.
Причина за тази фалшификация и за унищожението на намерените кости е да не се превърне църквата в национално светилище и то в непосредствена близост с проектирания по това време паметник на Ленин.
Всичко това бе разкрито и доказано по време на научното обсъждане на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, състояло се през февруари 1986 г. На 26 април с. г. ръководство на БАН взема решение църквата да бъде обявена на гроб на Левски.
Министерството на културата е натоварено да сложи необходимата паметна плоча, но „маркирането“ на гроба е отложено. След 10 ноември 1989 г. въпросът за обявяване на църквичката „Св. Петка Самарджийска“ за гроб на Левски се поставя пред всичките изредили се оттогава до сега правителства и пред всичките държавни глави, но без никакъв резултат.
Неотдавна един от пратениците на Евроатлантическата общност посъветва българите да не се много-много захласват по своите национални величия и да раздухват неуместни национални чувства.....
Вече е ясно, че въпросът с гроба на Васил Левски е отново в тъмна дупка и скоро няма да бъде обявен. Това нищо не пречи на тези, които тачат паметта на Левски, да отидат до църквичката „Св. Петка Самарджийска“ и да му запалят свещица. Да се палят свещи пред паметника му също е хубаво, но там не е гробът на Левски.
Вестник „Пенсионерска зора“, февруари 2000 г.
„Скандално бръщолевене
за гроба на Левски”: Това е първата мисъл, която ми дойде наум, когато прочетох в „24 часа“, че „Гробът на Левски не е в черквата „Св. Петка“, и то под рубриката „Скандално разкритие“.
Под „бръщолевене“ имам предвид съдържанието на „новината“. Нормално е и разбираемо на източника й Андрей Михайлов, да му се е приискало да оневини баща си – археолога Стамен Михайлов, от приписаната му отговорност, че е изровил костите на Левски от олтара на черквата „Св. Петка Самарджийска“ по време на разкопки в нея. Но вместо да ги запази за анализ – същите кости почти веднага след това „изчезват“.
Нормално е, казвам, това да се иска на сина му. Но не е нормално за сериозен вестник с национален обхват като „24 часа“ да пуща такава сензационна новина без проверка и да става по този начин бърсалка за чужди грешки. А грях в случая има и е документиран във филма на Юри Жиров от 1980 г. „Легенда за Левски“.
В този филм лицето Д. Ризов направи изявление пред многомилионната аудитория на телевизията, че той е получил костите на скелет № 95 (на Левски) в чувал и ги е изнесъл от черквата „Св. Петка Самарджийска“. Изнесъл ги е и след това никой повече не ги е виждал (виж монтажен лист от филма „Легенда за Левски“, стр. 119, в сборника „Археологически данни по спора за гроба на Левски“, БАН, 1988 г.).
Установено е, че костите са изнесени преди полунощ от черквата, заключвана с катинар, единствен ключ от който е имал ръководителят Стамен Михайлов. Излишно е да формулирам изводите, засягащи в случая съучастието или просто поведението на археолога, отговорен за костите. На мястото на неговия син аз не бих се ровичкал повече в тази афера, защото няма извинение за изчезването на костите, а този факт е неоспорим.
Независимо дали прекият или непрекият началник на Стамен Михайлов в лицето на акад. Тодор Павлов са му заповядали да ликвидира костите. Но фактът си факт и не може да бъде поправен, нито изопачен. И то след като ръководителят на разкопките е бил предупреден тринадесет дни преди откриването на скелета чрез редакционна статия във в. „Труд“, че гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка Самарджийска“ и се очаква всеки момент неговото разкриване (виж в.“Труд“, 17 май 1956 г. „Де са костите на Левски“).
Ето, по тези сериозни въпроси, ако синът Андрей Стаменов има какво да каже, да заповяда, всеки, надявам се, би го изслушал с интерес. Но да оспорва сложния пред черквата надпис – това е и смешно и несериозно.
Смешно е, защото надписът е формулиран и одобрен от Бюрото на Президиума на БАН съвместно с Научния секретариат на 24 април 1986 г. и изпратен в Комитета за култура за изпълнение. (виж цит. сборник, стр.418, съдържанието на надписа от заключителния доклад на тридневното обсъждане на въпроса с гроба на Левски, 11, 12 и 27 февруари 1986 г.).
Това е единствнето научно обсъждане на проблемите около 100-годишния спор за гроба на Левски. Андрей Стаменов може да не го знае или да се прави, че не го знае.
Друг е въпросът, ако информаторът Андрей Стаменов или който и да било друг е решил да се постави над БАН и да трасира своите решения. Ако е до „скандални разкрития“, спорът за гроба на Апостола изобилства с такива. Като например кому е необходимо унищожаването на костите на Левски? Защо не трябваше черквата да се провъзгласява за светиня и гроб на Апостола? Кой продиктува това, кога и по какъв начин?
Вестник „Столичен 24 часа“, 22 юни 2001 г.
***
Поп Тодор разказва
Един от малкото българи, станали свидетели на последните мигове на Васил Левски е поп Тодор Стоянов Митов. Някъде след 1885 г. неговият разказ е записан от Захари Стоянов и днес се пази в Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий». Ето и автентичните спомени на свещеника:
«Убесен на 26 февруари вторник заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира «Св. Ал. Невски». Вторник е бил пазарен ден, та за туй тогава го обесили – да види мало и голямо. В София все във вторник бесили. Мазхар паша благороден. Стоял на въжето до пладне – публика нямало. Изповедта станала до самата бесилница – бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да приеме причастие. Казал, че е свещенодиякон. Че каквото правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал, че е убил в Ловеч момчето. Била му вързана главата. Закупан в гробищата на престъпниците, на североизточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек. Облечен бил на бесилката с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил“.
