Сунгурларското село Завет от известно време се е превърнало в сцена за филм на живо в стил Хичкок. В населеното място, което по злощастно стечение на обстоятелствата попада в орбитата на контролираните от ДПС региони, кошмарът от смразяващия психотрилър „Птиците“ е реалност. Вместо птици обаче над селището кръжат пчели-убийци. Рояци настървени ципокрили нападат хората, атакуват домовете им, опустошават реколтата... Пчелите са
толкова много, че чак въздухът трепери от зловещото им жужене...
Целият този ужас се вихри под носа на кмета на община Сунгурларе Георги Кенов. Избран с подкрепата на етническата партия на Доган, градоначалникът абсолютно нехае за проблемите в Завет. Иначе любезно отговаря на всеки един сигнал за напастта с краткото и съдържателно обяснение, че е получил жалбите и те „наистина са основателни“.
С това усилията му да подобри живота на повереното му селище приключват до тук. Реални мерки срещу шепата пчелари, които са превърнали Завет в „боен лагер“ за отглеждане на ципокрилите насекоми, разполагайки пчелините на метри от къщите на хората, няма. С пълно мълчание Кенов подминава и искането на местните да разпореди пчеларите да изнесат кошерите си извън населеното място, за да се предотврати опасността за живота и здравето на населението.
Оставени да дерибействат без никакъв контрол, наглите пчелари вече откровено се гаврят със заветчани. Те раздали на съседите си, край чиито огради са разположили пчелините си... защитни була, като ги посъветвали „да ги нахлузват на главите си“ като излизат навън.
„Ами те, пчелите, влизат и през крачолите. Не оставят здраво място по телата ни. Освен маски, ще трябва и защитни костюми да ни връчат... И какво – ще кръстосваме Завет маскирани като за „Хелуин ли?“, роптаят местните.
Бай Кръстьо Кръстев е на 75 години. Последните десет от тях е преживял под обсадата на пчелите. На пет метра от къщата му в гара Завет, съседът му Димитър Трифонов е разположил 17 кошера. Но се изнесъл оттук и отишъл да живее във Варна. Идвал си в селото рядко, колкото да си събере меда.
„Той яде мед, а ние страдаме“ – ядосва се препатилият възрастен човек и обяснява: – Животът ни е ужасен! Щом малко се затопли, пчелите излизат от кошерите. От март до октомври сме под обсада. Жилещите насекоми кръжат на рояци над главите ни като изтребители. Излизат от кошерите в пет сутринта – будим се от бръмченето. А съседът ни съветва да си стоим у дома. Може ли осем месеца все под ключ да сме. Ами те, гадинките, и вкъщи вече влизат. Пчели са – летят навсякъде, не можем да ги вържем“.
Миналата пролет съпругата на пенсионера – Радка Кръстева, едва прескочила трапа след пчелно нападение. Оказало се, че жената е алергична. „Бях в градината на двора, копаех картофите. Тъкмо се изправих, и започнаха да ме жилят. Изгубих съзнание. Паднала съм, ударила съм си главата, един съсед ме видял, взел ме с колата и ме закарал при нашата лична лекарка. Докторката каза, че съм изкарала късмет, че не е станало по-лошо“, разказва Радка. Според медицинското удостоверение, издадено от д-р Ивелина Шишманова, след ухапването от пчели, натровената възрастна жена получила сърцебиене, дишането й било затруднено, а при падането на главата й се образувал хематом с големината на яйце. Семейството писало на кмета на Сунгурларе и на ветеринарните служби, молили да накарат стопанина на кошерите да вземе някакви мерки, но така и никой не обърнал внимание на молбите им. Единствената мярка за безопасност, които пчеларят взел, било да опъне телена мрежа между двата двора, висока не повече от метър.
„Единственото спасение е да се изселим от тук. Но ако зарежем домовете си, къде ще живеем“, казва Калинка Стойкова – началник на гара Завет. На метри от собствения й дом друг пчелар – Койчо Балабанов, е разположил 50 кошера и отишъл да живее в Карнобат. Не искал да изнесе пчелините извън селото, понеже там нямало кой да ги пази. Така се оказва, че Стойкова и двете и деца не само са потенциални мишени на ципокрилите агресори, но се явяват и техни охранители.
„Имам 50 квадрата дворче, а нищо не мога да засея. Един корен домати не мога да отгледам. Пчелите унищожиха всичко. Излизат по светло и се прибират по тъмно. Принудих се нощно време да викам хора да ми орат. Имах и плодни дръвчета, но тази година една черешка не можах да откъсна – жилещите насекоми буквално ги „изпиха“. Съседите изкорениха всички овошки в двора си и засяха с райграс. Говорих с Койчо, молих му се, той обеща да направи нещо... но само нахвърли върху мрежата рогозки от камъш. Пчелите обаче необезпокоявано прелитат над тях и ние ме можем да излезем навън, дрехите няма как да си прострем, вода не можем да си налеем от чешмата на двора... И вкъщи вече се промъкват, влизат под керемидите и чак в косите ни се оплитат. Детето ги трепеше с палка, но като убиеш една на нейно място идват пет. А вместо да си премести кошерите, съседът донесе един ден две була – за мен и за дъщеря ми“, разказва отчаяната железничарка.
Отговорът на сунгурларския кмет на нейните молби да разпореди преместването на кошерите извън населеното място, е издържан строго в духа на канцеларската проза, но не решава проблемите на семейството. С него жената е уведомена, че при извършената проверка на кметския наместник на селото, е установено, че жалбата й е основателна и че на Койчо Балабанов е изпратено писмо с препоръка „да предприеме спешни мерки за спазване на най-малко пет метра отстояние“ от границата с нейния имот – „с обратна посока на входовете на кошерите“. С безразличие е подминато и писмото на пенсионирания учител Илчо Илчев, чийто син също е станал жертва на пчелите. Ципокрилите насекоми от разположените на крачка от къщата му тридесетина кошери, стопанисвани от друг пчелар, отново напуснал Завет, ужилили сина му по окото. Младият мъж развил алергична реакция, окото му се подуло и само късметът, че по това време батко му случайно бил в селото с колата си и го откарал до болница, спасил живота му. Напрежението сред заветчани нараства с всеки изминал ден, особено сега – с приближаването на първите пролетни дни, когато пчелите ще изпълзят от кошерите и ще хукнат да събират мед в околността. А жителите на сунгурларското село отсега се питат кой ще поеме вината, ако не дай си Боже, се стигне до смъртен случай, следствие на ожилване.
