Сблъсъкът между двете военни формации се състоял на 9 март 1230 г. на десетина километра от днешния град Хасково
Пътуващите по международния път Е-80, който започва от най-западната част на Европейския континент – Лисабон, и свършва на азиатска територия при източната граница на Турция с Иран, докато минават през българската част на шосето – от Калотина до Капитан Андреево, със сигурност ще забележат извисяващия се масивен монумент с барелеф, изобразяващ един от най-великите български владетели.
„Българийо, знай, че тук в 1230 г. цар Иван Асен ІІ срази гърците и обедини българите“.
Този паметник е издигнат в непосредствена близост с мястото, където се е състояла историческата битка при Клокотница между българската и византийската войска. След това сражение Второто Българско царство достига своя апогей и се утвърждава като най-силната държава на Балканите.
Противниковата армия, предвождана лично от епирския деспот Теодор Комнин, който след като завладял Солунското княжество се самопровъзгласил за император, като численост превъзхождала близо три пъти българската.
В състава й, според достигналите до наше време сведения, влизали „ромеи и италийци“. Най-вероятно под „италийци“ старите хронисти са визирали присъединилите се към Комнин латинци от териториите, които той завладява от кръстоносците.
Оскъдната информация за битката, която получаваме основно от византийския историк Георги Акрополит, ни предоставя сведения, че в българската войска пък са се включили кумански съюзнически сили, като именитият ни тогавашен владетел „... взел малка помощ от скитите, която не наброявала (дори) хиляди...“
Когато се възкачил на българския престол, цар Иван Асен ІІ се изправил пред избора кого да подкрепи от двете най-силни византийски държавици, получени след превземането на Константинопол от кръстоносците, довело до разпадането на някогашната империя – Епир на Теодор Комнин или Никея на Йоан ІІІ Дука Ватаци. И той се спира на епирския владетел, който по това време е завладял почти цяла Източна Тракия – от Адриатическо до Мраморно море, без западните Родопи – все още владение на Алексий Слав.
За целта българският цар, останал в историята със сключването на множество политически брачни съюзи, подписва мирен договор с Теодор Комнин, скрепен с династичната сватбата на брата на императора – Мануил, и извънбрачната си дъщеря от рускинята Ана.
Този мир обаче, както може да се очаква в онези години на непрестанни междуособици, не просъществувал дълго време и подлият византиец го нарушил най-безцеремонно, нахлувайки в българските земи. Без да се мае, цар Иван Асен ІІ „се понесъл срещу него, като окачил на знамето си писмения клетвен договор с Теодор. Войските се срещнали на някакво място край Еврос (наричат го Клокотница) и Теодор бил победен от българите”, както свидетелства хроникьорът Теодор Скутариот.
Сблъсъкът между двете военни формации се състоял на 9 март 1230 г. в местността Клокотница, намираща се на десетина километра от днешния град Хасково. Епирският владетел бил пленен заедно със синовете и дъщерите си – чужденецът бил толкова сигурен в победата си, че помъкнал в похода цялото си семейство и куп приближени нему придворни.
Иначе към пленените в боя ромейски войници нашият държавник проявил царска милост и благородно ги пуснал да си отидат по домовете, като разпоредим преди това да бъдат нахранени.
Заради тази негова постъпка Георги Акрополит пише, че бил почитан и обичан „не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи”.
На забравата е устояла и легендата, че ранените в сражението български войни са били лекувани край днешните Хасковски минерални бани. По този повод от векове се провежда голям събор, наречен „Банско одуше” (един вид панахида, б. а.), който според местния фолклор е в памет на загиналите в клокотнишката битка.
И тъй като знаменитата победа, довела до присъединяването на епирските владения към българските земи и превърнала България в неоспорим хегемон на Балканския полуостров, регистрирайки най-голямото си териториално разширение, била извоювана в деня, в който се честват светите 40 мъченици, за да я увековечи навеки Иван Асен ІІ построява храма „Св. 40 мъченици” в старопрестолния град Велико Търново. За това свидетелства и надписът, изсечен върху една от колоните в църквата.
От друг каменен надпис пък научаваме, че след битката при Клокотница царят възстановява и Асеновата крепост. Той гласи: „В година 1231, индиктион 4, от бога въздигнатия цар Асен, цар на българите и гърците, също и на други страни, въздигна Алексия Севаста и изгради тази крепост". Това свидетелство дава основание близкият град да бъде наречен през 1934 г. Асеновград.
Нарасналият в резултат на знаменитата победа авторитет на нашата държава спомогнал пет години по-късно да бъде възстановена и българската патриаршия. В онези далечни времена големият ни военен успех край Хасково повдигнал неимоверно самочувствието на поданиците на България и ги карал да се гордеят, че са българи. А средновековният поет Йоан Катари не пропуснал да отбележи: „...Щом те срещне непременно, той „Клокотница” ще каже...”, имайки предвид тези моменти, когато българин вижда византиец.
