Сградата, дарена от Бончо Великов – преселник от Жеравна, за училище съществува и днес. Но от 70-те години в нея няма ученици, а в класните стаи приютяват канцелариите на кметството
19 Май 2011, Четвъртък
Някъде в Добруджа – достатъчно отдалечено от главните пътища, общинските и областни центрове – е скътано малкото, но живописно селце Узово. Не е лесно да стигнем до него.
Автор: Пламен Николов
Движим се по второкласен път – ремонтиран преди няколко години, но с отново зейнали дупки в асфалта. За местоположението на Узово се ориентираме само по картата. Крайпътните табели са покрити с ръжда и от тях се четат само отделни букви.
В средата на ХІХ в. по тия места минава румънският пътешественик Йон Йонеску де ла Брат. Той пише, че тук по онова време живели 18 арабски колонисти. Различни изследователи посочват, че по време на турското робство тукашното население е било изцяло мюсюлманско.
И няма как да е иначе – след нашествието на турците Добруджа е обезлюдена. Християните по тия места са избити – за да се осигури спокойствието в отдалечените краища на империята. Съществува и друга хипотеза – че селището се е появило по време на Втората българска държава.
В средата на ХІ век в Добруджа нахлува поредното тюркско номадско племе – узи. И те като много други чергарски народи не намират достатъчно плячка в слабо населената степ, обитавана от бедни селяни и земеделци.
Но Добруджа предлага обилна паша за добитъка. И част от узите се заселват тук. Именно те са основали селището, носещо тяхното народностно име, твърдят местни краеведи. В течение на столетията останалите по нашите земи узи са претопени от българите.
В редица османски документи и регистри са засвидетелствани различни форми за име на населеното място – Узлар, Уз кьой, Огузлар.
Българите идват тук след Освобождението на мястото на изселилите се арабски колонисти. Нашенците се преселват от други краища на Добруджа, привлечени от обилната паша и плодородната обработваема земя.
В края на ХІХ век един от първите заселници – Бончо Великов, родом от котленското село Жеравна, дарява голяма къща за разкриване на българско училище.
Малцината останали днес узовчани още пазят паметта за първите учители, отдали се на просветителска дейност в този отдалечен край на Добруджа – Иван Касабов, Фроса Константинова, Мошлев, Панев. Школото съществува до началото на 70-те години на миналия век, когато е закрито поради липса на деца. Днес в училищната сграда се помещава кметството.
Селото никога не е било многолюдно. Мъжете от Узово изпълняват достойно своя дълг към отечеството във войните за национално обединение. В Одринска Тракия по време на Балканската война костите си оставя Васил Карталов.
През 1916 г., при освобождението на Добруджа оттеглящите се под напора на Трета българска армия румънски окупатори отвличат на север 20 узовчани. Няколко от тях загиват в пленническите лагери в Молдова.
В първите години на комунистическия режим тук са заселени принудително няколко жени, задно с децата им, родом от петричките села Кулата и Чучулигово. Те са интернирани, защото мъжете им избягали зад граница.
Разцвета си селото достига през 50-те години на миналия век. Тогава тук живеят около 250 души. Две десетилетия по-късно, след създаването на АПК, хората остават без поминък и се започва процесът на обезлюдяване, на който днес вече му се вижда краят.
Понастоящем в Узово живеят едва десетина души – всички са пенсионери. Само осем са обитаемите къщи.
Иначе в него е съхранена автентичната архитектура на повечето жилищни сгради. Тук могат да се видят не една и две типично добруджански къщи.
Някои от тях са запазени в изключително добро състояние във вида, в който са строени къщите на първите български заселници преди век и половина. Все още съществува в автентичния си вид и една от къщите на арабските колонисти – ниска тухлена постройка с една голяма одая и няколко спомагателни помещения.
Именно в този неподправен от времето облик е шансът на Узово. Преди няколко години в селото купува три имота британският гражданин от френски произход Ален Фердинанд Ноел.
Доста от тукашните пустеещи къщи са в добро състояние, така че съвсем малко е нужно, за да се превърне селцето в нещо като архитектурен резерват и да привлича туристи... Иначе ще отчетем изчезването на поредното село, затрито завинаги от лицето на Земята и от картата на България.
