Борис Попиванов: Субсидиите не бива да вървят след депутатите

Автор: Интервю на Лъчезар Лисицов lisicov@desant.net

Борис Попиванов е роден на 20.07.1981 г., преподавател по политология в СУ „Климент Охридски“. Автор е на изследването „Новият избирател“ (2007), както и на други научни статии. Има участие в звеното за политически анализи към администрацията на Президента. Повод да потърсим разговор с младия учен е липсата на дебат в парламента по въпроса за партийните субсидии.

- Г-н Попиванов, българите често се шегуват, че у нас парите вървят след депутатите. Те обаче (народните избраници) съвсем насериозно направиха така, че и  субсидиите за партиите да вървят в комплект с тях. Така ли трябва да бъде наистина?

- Този въпрос има две страни. Първата засяга сегашното положение и скандалите, които се развихриха в последните дни и които са свързани с морала в българската политика. Т.е. какво става, когато един депутат напусне своята парламентарна група, какво се случва с изискуемата партийна субсидия – къде отива тя, кой взима пари и за какво, и всъщност можем ли да говорим за заплащане за определени услуги на партии и за някакви задкулисни игри.

 Другата страна е по-сложна и тя касае вота на гражданите. Става въпрос за това – за какво гласуваме на изборите – за партии или за народни представители. Защото субсидията, която се полага на българските партии, е свързана с идеята, че дадени избиратели са харесали определена политическа сила, дали са гласа си за нея и на тази основа тази партия получава определени средства от държавата.

В Конституцията обаче е записано, че депутатите имат свободен мандат, т.е. те представляват цялата нация, а не определена политическа сила. И в този смисъл те имат право да сменят своите партии, да бъдат независими, да отиват от единия спектър в другия, поради което вече имаме и обратната гледна точка – че парите би трябвало да вървят след тях.

- И все пак хората гласуват за политически формации, а не толкова за отделните личности.

- Така е. Показателно е че след Великото Народно събрание не се е случвало депутат да бъде избран като независим. Всичките ни народни представители са влизали в парламента чрез листите на партии и коалиции. Самото участие във властта се прави с партии и би било редно държавата да субсидира дейността на тези политически сили.

Защото те трябва да изработят платформа, програма за управление, различни стратегии за развитие, които имат по-голямо значение за обществото, отколкото това, което един или друг народен представител би предложил.

- Това означава, че е по-правилно субсидиите да следват партиите и да са фиксирани, независимо от движението на депутатите?

- Според мен така е редно. Друг е въпросът, какво повелява законът. Проблемът е, че нормативите влизат в конфликт едни с други, затова и в българското общество се създава впечатление за негласни уговорки, за съмнително преливане на пари от едни в други сметки. Но не бива да се поддаваме на една такава популистка линия за орязване на субсидиите, защото в такъв случай партиите все повече ще зависят от корпоративни или други бизнес интереси и все по-малко ще представляват българския избирател в парламента.

- При всяко Народно събрание се превръща в обичайна практика депутати да напускат групите си и да се присламчват към други политически субекти, това нормален процес ли е за развитите демокрации?

- Да, среща се, но в много по-малки размери, а не такива епидемични като у нас. Нека не забравяме един голям исторически пример - Уинстън Чърчил, който се е прехвърлил от либералната в консервативната партия през 20-те години на миналия век.

При него обаче това е свързано с дълбоката криза на либералите и с тяхното политическо изчерпване, както и с разбираемата еволюция на един политик. У нас за такива дълбоки оценки, толкова внушителен катарзис у народните представители ми се струва е малко пресилено да говорим, затова и с основание наблюдателите и цялото ни общество виждат други, не толкова идеални мотиви.

- А през годините какви са тенденциите – увеличава ли се броят на партийните номади в българската политика?

- През последните десет години, след края на двуполюсния модел у нас, това като че ли се наложи като трайна тенденция. В последните три парламента е нямало случай парламентарна група да не се е разпаднала, заради преминаване на част от нейните депутати в друга посока.

Всички те развяват конституционния принцип – че депутатът представлява цялата нация и всеки има право свободно да избира своето място в парламентарното пространство. Същевременно обаче не се виждат истинските причини и мотиви, които биха могли да стоят зад такова решение.

- Според Иван Костов управляващите държат свободните електрони в НС с компромати, за да подкрепят правителството. Излиза, че независимите са най-зависими.

- Точно Иван Костов със своята двусмислена позиция към правителството не знам дали е редно да прави такива смели обобщения. На мен не ми е ясно той подкрепя ли кабинета, след като напуска парламентарната зала в решителните моменти - като например при гласуването вот на недоверие.

Как и дали правителството държи с нещо тези депутати, това не знаем. Знаем, че цялостният ефект е очевидно подчинен на идеята да можем да покажем на Брюксел и не по-малко важно – на Вашингтон, че това правителство не е зависимо от малкия партньор в лицето на „Атака“, на която все по-малко се гледа с добро око в ЕС и САЩ.

- Имаше един репортаж с двама депутати от ГЕРБ, които твърдяха, че сме се освободили от турско робство преди 500 години. Обществото обаче не бе скандализирано, присмяхме им се за няколко дни и всичко отшумя. Това нормална обществена реакция ли е спрямо подобни хора, попаднали в НС?

- Попадането на случайни лица в парламента не е прецедент. И друг път подобни „феномени“ по някакъв неясен партиен подход са заемали избираеми места в депутатските листи. А реакцията на обществото, разбира се, че не е нормална, но по отношение на кой значим обществен скандал през последните години тя е била такава?

Ние като че ли нямаме време да реагираме нормално, защото динамиката, скоростта на политическия живот у нас се засилиха изключително много. И тъкмо сме се хванали за някакъв казус, който е скандален, който е обиден за обществото, и ни заливат пет други подобни събития, върху които се концентрираме също толкова за кратко и толкова повърхностно.

- Според вашите наблюдения какви са основните принципи за рекрутиране на политици и за поставянето им на избираеми места в листите за народни представители и общински съветници в България?

- Нещата тук са ясни, с уточнението, че ГЕРБ тепърва ще установява подобни принципи, защото такива досега аз не съм забелязал. За останалите партии обаче тенденциите са добре видими – на първо място партийните централи се стремят да възпроизведат себе си в органите на централната власт – преди всичко в парламента, а по възможност и в правителството. В краен случай те правят всичко възможно да заемат добри позиции във водещите общини на изборите за местна власт.

Ще дам пример с БСП – почти винаги, когато се прави листата в даден областен център, до името на лидера на местната партийна организация стои било на първа, било на втора позиция и даден човек от националното софийско ръководство на партията. И това е практика, наложена от много години. Друга тенденция е бройката на младите хора в листите да нараства, но те пък се поставят на неизбираеми места.

Специфично изключение е примерът, който дава отново БСП - в София, където листата на кандидатите за общински съветници е на средна възраст около 35 години и там младите са поставени на избираеми позиции. Но това е само изключение, а не тенденция за подмяна на политическия елит.

- В момента има 17 независими народни представители, но 8 от тях са лоялни членове на РЗС, които не могат да имат своя група. Справедливо ли е ограничението за минимум 10 народни представители за сформиране на парламентарна група?

- Това произтича от логиката, че една парламентарна група, за да я има, трябва да отразява мнението на поне 4 процента от избирателите, това е прагът за влизане в НС. А въпросните осем народни представители, които са под този минимум, биха могли да изразяват достатъчно ясно и категорично своята партийна позиция, ако и да нямат своя група и произтичащите от това функции като парламентарно време и т.н.

Това обаче все по-рядко се случва, защото лишени от обичайната парламентарна процедура, такива депутати по-често имат навика да се пръскат в различни посоки, отколкото да действат като единно цяло.

В категории: Интервю , Горещи новини