В най-североизточната част на Южна Добруджа, на не повече от 10 километра от границата с Румъния и Черно море, е разположено шабленското село Твърдица.
Автор: Пламен Николов
То е отдалечено на около 100 км от областния център Добрич, но до него се стига лесно. Няколкокилометрова отбивка го дели от главния международен път Варна – Дуранкулак.
Пътуваме през равнина, ширнала се до хоризонта, а зад нивите забелязваме морската шир... След разклона за Крапец обръщаме гръб на морето и навлизаме в тесен междуселски път.
Движим се бавно. Край шосето са избуяли дървета и храсти, които никой в последните две десетилетия не е сметнал за нужно да разчисти. Някъде между тях съзираме избеляла от времето табела, на която пише „Твърдица”. Тя е единственият ни ориентир, че сме стигнали крайната си цел. Иначе не бихме го открили – то е добре скрито зад самораслите храсти и буренак.
В запустялото селце днес живеят десетина души. Навлизаме бавно сред останките на някогашни къщи и стопански постройки. Минаваме и край внушителна изоставена сграда. Тя също не е пощадена от времето.
Прозорците са без стъкла, покривът е срутен почти напълно, започнали са да падат и дяланите камъни от най-горната част. По-късно ще разберем, че това е бившата мелница на братя Хаджитиневи – може би най-голямата в крайморска Добруджа до средата на миналия век.
После поемаме по черен път, който лъкатуши между селото и простиращата се на югозапад гора. Имаме усещането, че сме попаднали в познатите от американските уестърни „градове-призраци”. Полусрутените къщи са навсякъде, а каменните дувари едва се забелязват между растящите на воля бурени.
Тук асфалтирани улици няма. Най-добрата пътна настилка, която може да се види, е поизронен чакъл. И в тази абсурдна ситуация забелязваме табела с надпис булевард „България” – очевидно някой местен шегобиец е съзрял в това оригинален начин да демонстрира абсурдната ситуация в загиващото село.
А тук хора са живели още от дълбока древност. Само на около километър от днешните граници на Твърдица (колкото и условни да са те) е разположена римска крепост. От нея не е останало нищо, защото местните са ползвали камъните й, за да си построят къщите и оградите.
Гробовете и некрополът на крепостта пък са разрушени от иманяри. Край днешното село е минавал и старият римски каменен път от Одесос за Томи (дн. Констанца). До дувара на една от десетте обитаеми къщи забелязваме каменен съд (вероятно с култово предназначение) и кръгли, подобни на малки обелиски камъни.
Те също са от крепостта. Но археологически проучвания наоколо почти не са правени. Знае се само, че някога са откривани монети на византийския император Константин VІІ Багрянородни от първата половина на Х век.
Оскъдни са данните и за по-новата история на населеното място. По време на турското робство то се е наричало Калайджи дере. Предполага си, че името идва от занаята на местните турци – калайджии. А съществителното дере е прибавено, защото край селото е минавала малка река. Българите започват да се заселват тук в средата на ХІХ век – между Кримската война и Освобождението.
Според краеведа Георги Топалов първият заселник по тия места е Петър Хаджитинев от Котелско. Той е бил заможен човек, притежавал е два чифлика – единият в Твърдица, а другият – в Било. Вторият българин, заселил се в Калайджи дере, е Киряк Керанов от Битоля, Вардарска Македония. Днешните жители пък знаят от разказите на по-възрастните хора, че прадедите им са дошли от Бяла, Варненско.
Тук навремето е функционирала една от най-големите мелници в Добруджа – на братята Георги и Тиньо Хаджитиневи. Дворът й се простирал на повече от 100 дка, ограден е бил с двуметров каменен зид. Мелницата е работила почти шест десетилетия.
В началото на 80-те години на миналия век комунистическите управници на Добричка област вземат решение за закриването й. Защото според тогавашните разбирания не било редно да има толкова голям икономически обект в „селище със затихващи функции“.
След окупирането на Южна Добруджа от Румъния тук са настанени румънски колонисти – куцовласи, или цинцари от македонските планини. През 1942 г. селото е преименувано, като в основата на българското име е залегнала думата „твърдина” (т. е. крепост).
Но тази твърдина вече е почти затрита от лицето на земята, с мъка споделят десетината местни обитатели. Заможни софиянци са купили имоти тук, но идват само за месец през лятото. „А ние оставаме, ами си отиваме заедно със селото“ – с горчивина нарежда вече почти 90-годишният Иван Томов – участник във Втората световна война.
Преди години бесарабски българи се опитали да се заселят тук и да съживят селото. Но избягали. Заради липсата на елементарни условия – в тази Твърдица (в България още няколко населени места носят това име, б. р.) няма транспорт, няма кметство, магазин, поща... А е само на десет километра от морето, но в същото време и накрай света.
