На 1 август 1943 г. цар Борис ІІІ наблюдава от двореца преминаващите на път за Плоещ американски бомбардировачи-крепости.
Автор: Борис Цветанов
До него е генерал Никола Михов, министър на войната. „Това е началото на края!“ – казва Негово величество, без да подозира колко дълбок е подтекстът на думите му.
Остават му 28 дни живот, които ще приключат с друга негова историческа фраза: „Моето представление свърши!“. И в тези думи е заключена цялата загадка на гибелта му.
Същия ден царят ще бъде потърсен от мъж, под чиято старателна дегизировка монархът ще разпознае шефа на военното разузнаване на Райха адмирал Вилхелм Канарис. Той е пристигнал инкогнито, предрешен като обикновен търговски пътник.
Дошъл е да съобщи на Борис ІІІ, когото има за добър приятел, най-строго охранявана тайна на Райха – някъде из Алпите, в свръхтайни школи се водят обучения на дузина групи терористи, разиграват се десетки ситуации, при които все някоя да влезе в работа за успешно покушение над тримата големи, които предстои да се срещнат в края на ноември в Техеран – Сталин, Рузвелт и Чърчил.
Терористите са въоръжени с фантастични видове оръжия – стрелящи с куршуми фотоапарати, взривяващ се газ, маскиран в бутилки минерална вода, и какво ли още не. Всичко е под ръководството на фамозния Отто Скорцени... Канарис си отива.
За царя е ясно, че споделянето на тази тайна за шефа на Абвера е един вид индулгенция за предстоящия Страшен съд на победителите. Канарис бездруго знае, че царят отдавна се опитва да се свърже с американците, като прави сондажи и в Цариград, и в Кайро, и в Берн, разчитайки чрез него американците и англичаните да разберат кой е вестителят за опасността и в утрешния ден да бъдат благосклонни към него.
За информирания читател ще допълним, че всички простотии, които са изписани за това, че адмирал Канарис шпионирал за „Интелиджънс сървиз“ и за американците, са пълна глупост.
Само че след узнаването на строго охраняваната тайна цар Борис ІІІ не се впуска през глава към американците, а решава друго.
Негово величество тайно се среща в малка стаичка на гърба на ресторанта на Танушев в Борисовата градина с най-фантастичния български полицай Никола Христов Гешев. „Трябва да ми уредиш среща с маршал Сталин!“ е неговото искане. Гешев си знае работата.
Той предвидливо не е изловил цялата армия съветски разузнавачи в България. Оставил е неколцина, един от които е Гено Цончев. Официално търговец. Покрай алъш-вериша той другарува и с Бекерле, и с Отто Делиус. Особено със секретарката на последния – Мадлен Първанова.
На 8 август Гешев докладва: тръгваме на десети през нощта от летище Горна Оряховица. Летим до Бургас. От там до Цариград. От там с друг самолет до Кавказ. След което – на Шереметиево.
„Тежък полет – казва суперполицаят. – Във въздуха ще сме 12-14 часа“.
На десети август като че ли всичко се сгромолясва. Секретарят Станислав Балан е срещнал Бекерле. Пълномощният министър му е казал да предаде на царя, че фюрерът го кани на среща на 13 август. За царя е повече от ясно, че тръгвайки на 10 през нощта, няма да има възможност своевременно да се завърне за тръгване към Берлин. Но да се отреже фюрера не може. И величеството измисля оправданието: „Не пътувам никъде на 13 число, особено в петъчен ден“.
Извинението е приемливо. Самият той известен като суеверен човек, научавайки за отговора на царя, Хитлер ще махне с ръка – „Добре - нека да е на 14-и“.
На 10 август през деня цар Борис ІІІ се готви за инкогнито пътуване до Горна Оряховица. Неочаквано в двореца пристига Любомир Лулчев – гадател, мистик, пророк, писател, някога герой летец, който знае шест езика. Проницателният му поглед се спира на раницата в ъгъла на кабинета, в която царят е подготвил подаръци за Сталин.
Борис ІІІ потръпва под погледа на Лулчев, който сякаш вижда всичко, включително и душата му. Гадателят, пророкът поклаща глава: „Оттук нататък ще се оправяш сам!“ – казва той и си тръгва.
Дни наред царят ще се измъчва от многозначителността на думите му.
Полетът протича по ноти. До Бургас пилотира Александър Санков, инспектор в Дирекцията на полицията. След това като втори пилот лети до Кавказ. От там до Шереметиево и до вила в покрайнините на Москва пътува само царят с Никола Гешев.
В кабинета Негово величество вади подаръци – мех с вино, билкова ракия и накрая малка снимка. На нея цар Борис ІІІ се е снимал през 1919 г. в червена болшевишка рубашка. Сталин се усмихва: „Само малко сте възмъжал“, казва генералисимусът.
От своя страна той подарява на цар Борис лула. „Трубка мира“, изтъква Бащата на народите. Започва деловата част. „Вероятно смятате, Ваше превъзходителство, господин Сталин, че съм дошъл да моля посредничество за мир с Англия и САЩ. Не е това – изтъква нашият цар, след което повтаря чутото от Канарис.
– Там, в Алпите, дузина групи, малки и по-големи, все съставени от безпощадни главорези, опитни бойци и други поединично се готвят усилено да ви избият в Техеран...
Сталин мълчаливо се разхожда из кабинета, вгледан в лулата си. След няколкоминути подава ръка на цар Борис ІІІ с думите: „Благодаря, Ваше Величество! Безкрайно благодаря! Без Вашето сведение светът не би станал такъв, какъвто ще стане след Техеран...“
От шкафчето си Кремълския диктатор изважда бутилка . „Това е грузински коняк. Специален...“ и подир малко отваря дума за цената на сведението.
„Ваше превъзходителство, господин Сталин – отвръща монархът. – Аз съм беден цар на бедна държава. Аз не мисля за себе си, както вие не мислите за вас самия. Аз съм поел кръста на управлението, подобно вас, да служа на народа си, а не народа да ми служи на мен.
Аз имам само едно желание, Ваше превъзходителство, утре по време на Страшния съд на победителите за моя народ да не важи максимата „Горко на победения!“... Защото нашите, българските разузнавачи, вече знаят за меморандум на Чърчил за разпарцелиране на България между Югославия, Гърция и Турция...
Аз не говоря, че за господин Чърчил България е конюшня, а аз коняр, за който няма да има място в конюшнята при разпродажбата й...“
„Ваше Величество – е отговорът, – имате думата на другаря Сталин: нито педя земя няма да загуби България от териториите си от преди войната!“
Внимателният читател е чел последното изречение, но като казано от Молотов към българския народ три години по-късно на път за мирната конференция в Париж. Сега вече знае подробностите – външният министър само е повторил обещаното от Сталин. И вече сме наясно с въпроса за оцеляването на страната от гнева на българомразеца Чърчил.
Царят отказва вечеря във вилата на Сталин – „Чака ме Върбан“ – казва му той. Това е прякорът, който сте измислили за Хитлер – усмихва се генералсимусът и пита – а какъв е прякорът на Гьоринг? Пендарлията – отвръща цар Борис ІІІ.
„А моят прякор?“ – не мирясва стопанинът на Кремъл. Монархът не се колебае да го каже или не. „Червеният Иван Грозни!“ – отронва се свенливо от устата му. По стар руски обичай Сталин предлага на цар Борис да седнат и помълчат минута.
Така рано заранта на 14 август 1943 година цар Борис ІІІ след две тежки пътувания, с постоянно сменяне на самолетите, успява да си отдъхне за някой и друг час и поема към Вълчето леговище на среща с Хитлер.
Пътува за там с чувството на човек, изпълнил дълга си пред Родината.
