Писателят Николай Табаков: Хайтов беше дялан камък, самотен бор

Автор: Интервю на Диана Славчева

Завършил е „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на няколко романа, сборници с разкази и детски произведения. Книгата му „Няма да е все така“ е отличена с престижната награда за роман на 2009 г. Директор е на издателство „Анубис”, което твори в областта на българското образование и култура.

- Как открихте красивото село Яврово?
- Хайтов беше причината – той ме доведе. Той ми намери парцела, той ми каза, че това е „най-разливното“ място на света. За да ме навие да остана, ми даде да ползвам за една седмица неговата къща.

Та аз съм един от малкото хора, които са имали щастието да прочетат „Диви разкази“ на мястото, на което са написани. Усещането е невероятно.

Когато ме остави в къщата си, го попитах: тия дърва какво да ги правя – да ги горя ли, какво. А той казва: „Ти луд ли си, бе, аз съм ти дал коня и каруцата, ти питаш за денгишите – гориш, колкото искаш“.

- Какви спомени сте запазили за Хайтов – писателя и Хайтов – човека?
- По принцип избягвам да говоря в публичното пространство за Хайтов. Но сега има две много важни причини да го направя. Едната е това, че българската култура се е превърнала в култура на мълчанието. Добро, лошо – няма никаква категоризация.

Тя е склонна да забравя дори такива титанични фигури като Хайтов. Да добавя само, че когато човек разговаря с толкова големи хора като него, обикновено се отърква около великата личност и неговото „аз“ започва да говори. Аз толкова съм му задължен, толкова неща съм научил от него, толкова ми опустя Яврово, когато той си тръгна... Но вълшебната думичка Хайтов ме кара да ставам и да отивам пак в него.

Хайтов нямаше много приятели, беше чешит, особен характер, дялан камък, самотен бор. Такива хора не са долюбвани много много. Искам да кажа, че всеки от нас като че ли в тоя живот има постоянно нужда някой да му е като учител. Когато тези духовни учители и водачи си тръгнат от тоя свят, остава все пак някакво утешение - написаното от тях.

Влизането в книгата, прочитането й, пак те връща към човека, към неговия дух. Така че има някои хора, които са се изхитрили  да преодолеят смъртта. Николай е един от тях. Те остават – може би не във вечността, може да са 200, 300, 500 години, но може и във вечността.

- Може би докато я има България?
- Докато я има България – Хайтов ще е жив, няма мърдане в това отношение. Той беше голям мъж, много голям писател и велик българин. Просто при него тия неща вървяха ръка за ръка.

Тези крайни патриотизми, които наблюдаваме в последно време, изглежда не му бяха по вкуса. Погледнете неговите „Диви разкази“ – каква толерантност и добро отношение към друговерците в Родопите! И още нещо, когато се спомене думата Родопа планина, Хайтов излиза като нейна емблема веднага.

Той е тежката артилерия. Но аз в никакъв случай няма да му правя панегирик – т. е. да го хваля само, защото и той си имаше и своите слабости.

Николай Хайтов беше много познат автор – по-припознаваем дори и от Вазов. Виждал съм с очите си пазара в Асеновград как по-възрастни от него хора му целуват ръка. И го питат като месия – какво ще правим оттук нататък, как тая България ще се оправи... На този пазар всички, които държаха сергии, му носеха – един домати, друг магданоз и т. н. На никого не отказваше – беше му мило и драго да приеме жеста им.

- Не връщаше и не отказваше?
- Не. Той обичаше храната и твърдеше, че това е единствената му слабост – не може да се удържи. Но обичаше простите храни – селска леща, фасул. Ядеше плодовете само в сезона им. Береше грозде, когато гроздето е узряло, не си купуваше през зимата от внесеното на пазара.

- От какво се страхуваше авторът на „Диви разкази“?
- Та това е най-неустрашимият човек, който съм познавал. Нека ви разкажа как съм го пробвал – с 200 км/ч съм го карал, тук по завоите на Смолян съм въртял с всичка сила – нищо, не трепва! „Що не те е страх, бе адаш?“ – питал съм го аз.

Когато ти е написано нещо, то ще ти се случи – казваше ми той. Веднъж бяхме на гости у тях и Жени – жена му, каза нещо страшно. Така, както си говорехме за туй за онуй, пак за смелостта стана дума, и тя рече – Николай е най-големият мъж в България.

Вижте, сравнително лесно е да скочиш от втория етаж веднъж, сравнително лесно е да врътнеш два шамара на една мутра пак веднъж. Но 30 години да живееш с един човек и този човек да каже – Николай е най-големият мъж в България, това означава – постоянно, вечно, стабилно, страшна работа!

- Той е известен и като добър познавач на човешката същност. Имало ли е случай, в който да помните да се е проявявал като изтънчен човековед?
- Един кандидат-кмет на голям град в България, мой приятел, много чаровен човек – интелигентен, с излъчване, въобще фантастичен, преди изборите, които, доколкото си спомням той тогава сам спечели, без никаква партия зад гърба си, със 17% от гласовете във въпросния град, един ден ми вика:

 Абе, може ли да помолим Хайтов да ме подкрепи. Казвам – може да го помолим, но не мога да ти кажа дали ще те подкрепи. Но да отидем при него. Пристигаме тук в Яврово двамата. Викам – адаш, може ли, а той: „Как да не може“. Ама не съм сам – оправдавам се аз. Нищо, че не си сам, отвръща ми той. Казах му за какво става дума, а той ни сипа по 25 грама водка – толкова сипваше и толкова пиеше.

С алкохола не беше много на ти. Та сядаме с въпросния чаровен кандидат-кмет и Хайтов казва – да го чуем, и се обляга назад, вперва един син поглед, като рентген и млъква. Нашият чаровник говори, обяснява подробно, с шегички, с туй, с онуй, само че 2, 3, 4 минути – усеща тишина, само този син поглед. Хайтов стои насреща му и не мърда.

Това е много сценично време – кой ще издържи четири минути да говори – и човекът заглъхна и спря. Хайтов го погледа известно време, след това се обърна към мен и отсече: „Адаш, ще стане от тоя кмет. Той половината ще открадне, половината ще запази“.... Тръгваме си с човека надолу към равнината и той ми казва втрещен: „Хайтов ме позна.

Естествено, времената са такива, че ще взема нещо за себе си, но ще гледам и да оставя нещо след себе си. Как ме позна?“ Викам му – хората с годините помъдряват. Особено хората на духа, на натрупването на духовни ценности...

Хайтов беше такъв. Той умишлено търсеше. Разговаряше с най-стария човек в съответното село, издирваше го – от него има какво да чуеш и да натрупаш. Ето, такъв тип мъдрост ми липсват. Няма с кого да си поговоря за тези неща.

- Какво например ви казваше той?
- Веднъж бях много притеснен. Разправии. В работата не върви. Бях се скарал с един глупав министър на образованието – когато държавата те преследва, никъде не ти вървят нещата. И доста жълт- зелен пристигам тука, а той – какво бе? Така и така.

 Я, ела. От неговата тераса надолу се вижда пътя към Пловдив, Асеновград, количките се виждат ей такива. Да ти приличат на мравки случайно? – пита ме той. Приличат ми. Е, от какво се притесняваш тогава?

И пак се връщам към това, че Хайтов беше твърдо убеден, че каквото ти е написано, това ще се случи. Защо, казваше, пък отгоре на това ще му се и притесняваш. То така или иначе ще стане, що трябва да се тормозиш! И беше безкрайно прав, като се замисли човек – колелото се върти – един път добре, един път – не. Като тръгнеш да се притесняваш, може и да се споминеш от излишни притеснения.

- Вие издавате учебници. А Хайтов беше известен като радетел за чистия български език, за запазването на неговото автентично богатство. Днешните учебници спазват ли този завет на Хайтов?
- Този въпрос е малко по-голям. Да, Хайтов се бореше за езика и с пълно право, разбира се, но в последните двайсетина години се случиха странни неща в българската езикова култура.

Някъде 90-те години младите преподаватели в Софийския, в Пловдивския университет, въобще университетските момчета, настояваха за промяна. На тях езикът им се струваше страшно архаичен, доста социалистически, та искаха да сменят всичко.

Това е присъщо за младите талантливи хора, лошо няма. Лошото беше в резултатите в следващите 5-6 години, когато езикът ни се напълни със странни думички от рода на „сугестиране“ и  какво ли още не. Но това беше временно явление. Вгледайте се внимателно какво става сега.

Аз се занимавам с език, с думи, приятели са ми част от тези хора. Те се усетиха. Аз съм оптимист по отношение на българския език. Когато преподавателите ни, които са много кадърни и  страшно талантливи, проумяха, че да променяш езика е глупаво и няма никакъв смисъл, те тръгнаха в правилната посока. И сега нямам притеснения по този въпрос. Тепърва учебниците ще бъдат написани на хубав и чист български език.


В категории: Интервю , Горещи новини