Придобилият напоследък скандална известност германски политик, икономист и писател Тило Сарацин е роден през 1945 в Гера,
провинция Тюрингия. Завършва икономика в Бонския университет, където защитава и докторска степен, след което работи в Института за индустриална политика и фондация „Фридрих Еберт”. През 2009-2010 е в Съвета на директорите на Германската федерална банка.
През 2009 дава вдигнало голям шум интервю за списание «Lettre International», в което се изказва крайно критично за германската миграционна политика. Малко по-късно, в началото на 2010, се появява и скандалният му бестселър „Германия се самоликвидира”, в който се разискват същите теми, като това води до предсрочното му пенсиониране по искане на канцлерката Ангела Меркел.
- Г-н Сарацин, мислите ли, че политиката на мултикултурализъм се е оказала в задънена улица, както твърдят напоследък редица водещи политици в Лондон и Берлин?. Критикувайки в книгата си политиката спрямо мигрантите, дали имате предвид именно мултикултурализма?
- Всъщност, никъде в книгата си не твърдя, че мултикултурализмът се е провалил. В света винаги се е осъществявала миграция на население. Основният проблем е, доколко добре едни или други култури могат да се интегрират една в друга. Ние с вас например, сме представители на християнската европейска култура, която може да приема различни форми.
Очевидно, между християните от Източна Европа и католиците от Централна Испания съществуват определени културни различия, но и едните, и другите имат общи европейски корени. Ние сме близки, в културно отношение, до хората от Северна, както и от Латинска Америка, защото и те са християни, защото говорят едни и същи езици с жителите на някои европейски държави. Така че културите винаги ще се смесват в най-различни направления.
- Тогава, къде е проблемът?
- Европейските държави, по правило, се сблъскват с проблемите, породени от миграцията от мюсюлманския свят. И този въпрос няма нищо общо например, с миграцията на източноевропейците в Германия. Доколкото знам, в момента в Германия живеят поне два милиона поляци и милион и половина руснаци.
Те отлично се адаптират в германското общество. Да започнем с това, че външно не се отличават особено от западноевропейците. По правило, бързо се научават да говорят немски, което много им помага да се приспособят към новата среда. Ако живеете в Италия например, имате семейство и ви се родят деца, те със сигурност ще израснат като италианци. Моята баба например беше от Великобритания, а прабаба ми от Италия, но аз съм германец.
Имигрантите от мюсюлманския свят обаче представляват истински проблем. По правило, те се затварят в себе си и упорито следват само собствените си културни традиции. Което пък поражда напрежение в страните, където са се преселили. В Германия например, са налице сериозни проблеми с турските имигранти.
Франция си има проблеми с арабските имигранти, същото се отнася и за Холандия. Проблем за британците пък са имигрантите от Пакистан и Бангладеш. Мисля, че нещата опират до мюсюлманската култура, както и до масовия характер на имиграцията на мюсюлманите в Европа, където те обикновено се затварят в себе си, формирайки собствени общности.
Проблемът на тези мюсюлмански имигранти e свързан с липсата на прогрес в образованието и трудностите, с които се сблъскват на трудовия пазар: показателите на мюсюлманите се оказват доста по-ниски от средните показатели на приемащото ги общество.
Това е и проблемът за статута на жената в тези култури, и проблемът с високата раждаемост, който пак е свързан с ролята на жената в мюсюлманския свят. Тоест, няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави.
- Защо за мигрантите от мюсюлманските държави е толкова трудно да се адаптират. Има ли някакви конкретни причини за това?
- Смятам, че ключът към обяснението на този проблем следва да се търси в религията. Ислямската култура буквално е пропита от религията, мнозина мюсюлмани смятат, че е напълно достатъчно да научат наизуст Корана и да спазват стриктно предписанията му, както и, че основната им задача в живота е да вярват в Пророка.
За повечето мюсюлмани знанията, науката и икономическият успех не са кой знае колко важни елементи от живота им. В същото време средната успеваемост в германските училища на имигрантите от Испания, Португалия или Гърция се равнява на тази на самите германци.
- И все пак, нима всичко опира само до ислямската култура? Може би става дума за политически грешки, допуснати от европейските държави, които се наслагват върху специфичната култура на мигрантите?
- Да, действително става дума за политическа грешка, той като европейците не съумяха навреме да видят къде е проблемът. Те не можаха да вземат верните решения. И ето че днес сме изправени пред въпроса, какво да правим по-нататък? Струва ми се, че преди всичко трябва да се примирим с присъствието на онези мигранти, които вече са тук и ще си останат тук.
Всеки друг сценарий е нереалистичен. Оттук произтича и основният въпрос: как да се осъществи интеграцията на нашето общество и да постигнем асимилирането на онези мюсюлмани, които вече живеят тук? И това е задача на всички европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, Франция, Швеция, Дания и т.н.
По-нататък следват още три важни въпроса, които също изискват незабавен отговор. На първо място, това е проблемът с имиграцията на членовете на семействата на вече преселилите се в Европа. При това не става дума за събиране на семейства, а по-скоро за „свързване” на семейства, когато например някое турско момиче, живеещо в Берлин, се омъжва за свой братовчед от Турция.
На второ място, какво да правим с нелегалната имиграция”? И, на трето място, как да постъпваме с онези, които се опитват да получат политическо убежище в Европа?
- Могат ли да бъдат решени тези проблеми, без да бъдат преразгледани самите принципи на либералната демокрация, в чиято основа е признаването на фундаменталните ценности и човешките права? Защото може да се наложи едва ли не насила тези хора да бъдат накарани да се интегрират в европейското общество, както и да бъде спрян достъпът в Европа на онези, които търсят тук един по-достоен и добър живот...
- И все пак, ще ни се наложи да го направим. Сигурно сте гледали филма „Титаник”. Ще го използвам като пример. Всички хора на потъващия „Титаник” се стремят към едно и също – да оцелеят. И когато корабът потъва, зрителите стават свидетели на изключително вълнуваща сцена – хората в спасителните лодки гледат как пътниците с по-малко късмет се борят за живота си в ледените води и един след друг се отправят към дъното на океана.
Те просто нямат избор. Нещо подобно се случва днес в Европа. Европа е един застаряващ континент с много ниско ниво на раждаемост. В цяла Европа, включително Русия, годишно се раждат 7 милиона души. В същото време само в Африка се раждат по 35 милиона, а в Близкия изток – още 7 милиона. Или общо 42 милиона души годишно. След двайсетина години всички тези хора ще се стремят да попаднат в Европа.
Ако Старият континент, с неговото изключително ниско ниво на раждаемост, приема всяка година по един милион имигранти от Африка и Близкия изток, това би застрашило нашата култура и бъдещето на нашите общества, без при това с нищо да подобри ситуацията в Африка и Близкия изток. Всички тези страни трябва да се стремят да променят структурата си така, че да могат сами да определят бъдещето си.
Защото това е тяхна отговорност. Ние можем да им предоставяме икономическа помощ, да повишаваме образователното им равнище, но в крайна сметка те следва сами да развиват собствените си човешки и национални ресурси. Европа не е в състояние да решава проблемите на Африка и Близкия изток, приемайки на своя територия все по-голям брой имигранти.
Да се върнем обаче на въпроса, какво следва да се направи, независимо от всичко.
Основният проблем е, какво да се прави с онези имигранти, които вече се намират на територията на Европа. Трябва да се гарантира тяхната интеграция. Това, преди всичко, е въпрос на възпитание и социализация още в детските градини и училищата. Освен това, ще трябва да обясним на тези хора какви норми на поведение се приети в нашето общество. С нежелателното поведение, под една или друга форма, следва да се води борба.
Възможно е използването на най-разнообразни мерки в това отношение. Така правото за получаване на социални помощи може да бъде обвързано със степента на владеене езика на приемащата държава. Например социалната помощ за едно турско семейства да зависи от доброто владеене на езика от всичките му членове. И, ако те не се справят, тази помощ може да бъде ограничена или дори спряна.
Същото се отнася и за детските помощи. Те трябва да се изплащат само ако детето ходи на детска градина или на училище. Като родителите следва стриктно да следят за това. Семейната политика в Германия предвижда изплащането на значителни детски помощи, според мен те дори са по-големи от необходимото, особено при семействата с много ниски доходи.
Така всяко ново дете в семейството на бедни германци или мюсюлмански имигранти води до повишаване на доходите им. Това е погрешен стимул. В САЩ имаше подобен проблем, когато някои семейства раждаха деца само за да повишат собственото си благосъстояние. Затова през 1995, по времето на Клинтън, беше осъществена реформа, ограничаваща нивото на социалните помощи и помощите за отглеждане на деца.
Което много бързо даде положителни резултати и броят на този тип деца намаля със 70-80%.
Сега да разгледаме допълнителните проблеми. Първият е този за събирането на семействата. Тук е важно да посочим следното: Европа привлича имигрантите от Африка и Близкия изток най-вече със системата си за социално осигуряване, а не с възможността да се съберат с вече живеещите на територията на континента роднини.
Тези събирания се плащат от фондовете на собствената ни система за социално подпомагане. В книгата си предлагам осъществяването на редица важни реформи, каквито вече реализираха такива държави, като САЩ, Австралия и Канада. Хората, които имигрират в европейските страни, не бива да получават социална помощ и тези мерки трябва да действат през достатъчно продължителен преходен период.
Не съм против събирането на семействата, то ще продължи да бъде възможно, ако човек, който живее дълго време в Италия или Германия например, е в състояние финансово да издържа роднините си, дошли при него от държави извън Европа. Никой от идващите на континента не трябва поне десет години да получава социални помощи, тези хора следва сами да се издържат. Мисля, че при подобни условия, т.нар. събирания на семействата ще намалеят със 70-80%.
Вторият проблем е нелегалната имиграция. Това е сериозен проблем, който въобще не се отразява от статистиката. По някои данни, само в Берлин има около 50 хиляди нелегални мигранти. Проблемът стои остро в много държави. Дори САЩ изпитват сериозни трудности по границата си с Мексико. Шенгенското споразумение само задълбочи този проблем – при желание и разполагайки с шенгенска виза можеш да стигнеш от Сицилия до Северния полюс, без да минеш през нито един граничен контролнопропускателен пункт.
За борба с този проблем се изисква ефективен контрол по границите.
Третият проблем са желаещите да получат политическо убежище. Условията за получаването му са достатъчно ясно фиксирани, въпросът е, че щом имигрантите се окажат в някоя европейска страна, в 95% от случаите остават в нея завинаги. Несъмнено тези, които имат право на политическо убежище, трябва да го получат, само че това следва да са само онези, които заемат активна политическа позиция в своите страни и поради това са преследвани от властите там.
Такива хора са малко. Сигурен съм например, че 95% от младите тунизийци, които получиха преди няколко месеца политическо убежище в Европа, са политически пасивни граждани. Да не говорим, че днес дори и най-активните политически жители на тази страна не са заплашени от нищо – нали революцията вече победи.
(Интервюто е реализирано от сп. „Рускиий журнал” и бе излъчено от Валентин Фъртунов в предаването му „10-а по Рихтер” по СКАТ ТВ)
