Бойко Беленски е роден в София на 20 юни 1952 г. Той е един от водещите представители на криминалния жанр в България.
Автор: Интервю на Георги Николов
Автор е на радващите се на огромна популярност заглавия „Братята на Юда”, „Антимарс”, „Между апокалипсиса и ада”, „Похищение”, „Да се довериш на дявола”, „Месия без мисия”, „Двойникът на сатаната”, „Прегръдката на Совата”, „Отмъщение”, „Мазохисти”, „Адреналин”, „Недосегаемите”, част от които включени в поредицата „Достоверни романи”. Книгите му увличат с откровени истини, до които читателят трепетно се докосва. Член е на Съюза на българските писатели и на Международната асоциация на писателите-криминалисти AIEP.
- Трудно ми е да определя книгите ти като криминални романи в традиционния смисъл. Те са сбор от човешки надежди, социални наблюдения и груба делничност, в който кипят страсти от политическото съвремие. Ново лице ли търсиш за българския криминален жанр?
- Мисля, че пиша остро социални романи. Но нашата съвременност е криминализирана и се получава криминално-социално-политически роман. Навярно това е бъдещето, защото криминалните романи-загадки от типа на Агата Кристи и Жорж Сименон са вече анахронизъм.
- Героите ти са на върха на гражданската пирамида. Притежават пари, власт и зловещи амбиции, реализирани с кръв. Не се ли боиш, че вървиш по острието на бръснача?
- Когато се опитваш да правиш истинска литература, тя се разбира само от интелектуално възвисени хора. Глупците не я четат и не я разбират. На тях им трябва нещо по-шарено, панаирджийско, от типа на Георги Стоев и Боби Цанков. Ако се страхувах, нямаше въобще да се занимавам с писане. Още повече, съпроводено с компромиси от моята съвест. Щях да се занимавам с нещо по-безопасно. Например да продавам пясък на местното население в пустинята Сахара...
- Ако криминално-политическият ъндърграунд, когото описваш, се опита да те подкупи, ще се съгласиш ли и на каква цена? Или желанието ти е да бъдеш щит за човешкото достойнство?
- Повечето от моите съвипускници от град Лвов, Украйна (там Беленски е завършил Висше училище за военна журналистика, б. а.), заемат видни длъжности. Само аз съм „свободен електрон“, което ми дава възможност да разполагам с времето си и да творя. „Свободата, Санчо, е велико нещо“. Далеч от апетитни подаръци с дъх на корупция и от хомота на послушанието.
- Има ли за тебе теми табу и кои са те? А живи личности, за които се страхуваш да пишеш?
- Току-що завърших романа си от поредицата „Престъпни схеми“, който е посветен на Ахмед Доган. Заглавието е „Да те закука Сокол“. Книгата ще се появи след изборите. При този факт, повечето мои познати са сериозно уплашени. Ако знаят, че изкарвам доста факти табу, тогава щяха да ми напишат и некролога.
Но аз боравя с много документи, които други преди мен извадиха на бял свят. Въпросът е кой как ги тълкува, защото едните се обнародват заради интересите на ДС, а други са платени публикации на хора, свързани с лидера на ДПС. Разбира се, ползвам и мои източници и очаквам катаклизми.
Важното е така да понесеш нещата, че хем да кажеш истината, хем да си неуязвим. Не бих се докоснал до някои знакови фигури от ъндърграунда. Не от страх. А от признателност, че са ми подали ръка в труден момент или просто са ми повярвали и са ме допуснали до себе си. Това е информация, която трябва да знаеш как да употребиш. И да си лоялен към приятели и врагове.
- Като човек си ведър, а в книгите ти се разхождат плашещи „хуманоиди”. С още по-плашещи занимания, но ти продължаваш да рисуваш палачите на съвременна България. Това обреченост ли е при теб, или харизматична потребност?
- Обичам вицовете и каламбурите, често ги вплитам и в творбите си. Но когато някой пише, трябва да е сериозен и да дълбае. Всеки от нас всяка минута твори история. Но едни бързо се насищат, възгордяват и опияняват от постигнатото и се вкопчват в спомените. Важното е не да живееш със спомени, а до последния си дъх да създаваш спомени. Доколко са успешни опитите ни, това могат да кажат бъдещите поколения, ако случайно имат потребност да се докоснат до написаното.
- Имаш ли амбиции за политическа кариера, която да внесе повече оптимизъм в бъдещите ти книги? Ако се реализираш успешно в нея?
- Никога не е късно човек да сгреши и да стане за резил. Изпитвам удоволствието от природосъобразния живот и писането. Другото е суета сует! Надявам се никога да не ламтя за постове и да не пиша автобиографична книга. Това за мен е върхът на нескромността и изкукването. Примери у нас колкото щеш...
- Как преценяваш качеството на т. нар. „вулгарен” роман у нас, който постепенно се обезличава откъм заглавия и нови имена? Имат ли твоите книги допирни точки с него?
- Вулгаризмът в литературата е като чалгаджийството в музиката. Съмнително ефектно и временно явление. Гаранция за лош вкус. Да си спомним какво е казал Чехов – в повечето случаи модерното е синоним на претенциозно и временно.
- Какво трябва да се случи, та да настроиш лирата си в други гами? За любов, разходки на лунна светлина и скрити въздишки?
- Във всеки роман имам един-два интересни женски образци и много любов, разбира се. Няма добър роман без сантименталности. Въпросът е интимностите да са премерени и добре балансирани спрямо лимонтозуто или катрана. След „Да те закука Сокол“ започвам да пиша интересен исторически роман. Отлагам го вече 30 години. Трябва да запълня една празнина, която братята македонци се опитват да окупират.
- Мислиш ли, без да политизирам, че страната ни ще се успокои и цивилизова? Че е възможна хармония между сивата човешка маса и несвършващите се кандидати да я управляват?
- Ние сме неукротима нация с много надарени хора и посредствени индивиди, които претендират за власт. Винаги на младини съм се чудил, защо са ни управлявали чужденци.
Няма консенсус сред сънародниците ни. Всеки дърпа чергата към себе си и не милее за род и родина.
Това генетично е заложено от шестте века и половина робство и четиридесетте и пет години безгласие и подлизурство. В настоящия микс пяната съдържа всичките ни грехове. Дано все някога този водовъртеж се утаи…
- При какви обстоятелства би престанал да пишеш?
- От 1991 г., при 9 написани книги, между които „Братята на Юда“ и „Бягство с обратен адрес“, мълчах тринадесет години. Тогава правех пари и трупах опит в лутащата се демокрация. Мислех, че повече никога няма да се отдам на лично творчество. Но това, което е заложено в нас, е непредсказуемо и непреодолимо.
После се появи „Адреналин“ – първият български психотрилър, и пак потеглих с каручката по литературния коловоз. Човек до сетния си дъх трябва да е щастлив от това, което прави и да се надява, че внуците му ще се гордеят със своя предтеча.
- Какви читатели харесваш и на какви не би подарил даже буква?
- Тези, които харесвам и мен харесват, а тези, на които не бих дарил и буква – не четат. Има хора, които палят печките си с талантливи произведения на класиците. Какво да посветиш на тези хора? Дори да влезеш в ролята на Сервантес и да ги иронизираш, те няма да те прочетат и разберат.
Ще предпочетат спортната страница, но защо пък не? Една аудитория е по-интересна, когато е разнородна. Тогава, ако успееш да я провокираш с написаното, наистина си майстор за своето време.
- Могат ли начинаещите автори да се поучат от личността ти и творчеството ти и с какво? Какви напътствия би им отправил, освен за късмет и желязно здраве в занаята?
- Късмет е нужен на всеки във всичко. А един сериозен автор има какво да сподели и на какво да научи по-младите. По-важното е те да разберат, че за да напишеш две страници, трябва да прочетеш и осмислиш поне две хиляди. Никой няма право да бъде хронофоб спрямо останалите, ако не се е извисил интелектуално много над тях.
Нямаш право да натрапваш произведенията си, ако не си синтезирал в тях опита и мъдростта на предците и вековете. На най-талантливите си съвременници – също. Затова пожелавам на читателите усет, търпение и възможност да отделят зърното от плявата. Халтурата ни залива отвсякъде, удавила ни е…
