Гурково - селото, в което турчин не смеел да замръкне

Автор: Пламен Николов

Селището може да се похвали с богата история – истинска благодат за краеведите, в чиито трудове е отделено предостатъчно внимание на населеното място.

Гурково се намира на петнадесетина километра северозападно от Балчик. Още с влизането в селото ни правят впечатление старателно подредените градинки по тротоарите, ефектно оформените зелени площи, добре поддържаните площадки и места за отдих, чистите улици, спретнатите къщи и дворове.

Всичко това говори за усилията, полагани не само от местните управници, а и от всички жители на Гурково селото да е с приветлив вид. Именно с него то контрастира с десетките добруджански села, в които сме попадали и където властват разрухата, мизерията и циганските шайки.

Историята на селото започва още в древността. Недалеч от днешните му граници имало тракийско поселище, за което свидетелстват откритите керамични фрагменти, съдове и монети. Нищо не се знае за живот по тия места през средните векове. Вероятно той е замрял заедно с навлизането на многочислени орди от руси, татари, узи, кумани и други степни народи.

В османски регистри се среща името на село, наречено “Гяур коюсу” (ще рече – кладенецът на неверниците). В първите векове на робството турски конен офицер на име Скендербег получил от султана за лично владение земя в Добруджа. По онова време районът бил обрасъл с гъсти гори и турчинът вдигнал чифлик на една поляна. Местността и до днес се нарича Скендерли.

Според един от вариантите на легендата Скендербег всъщност бил потурчен християнин (по–скоро еничарин), а мюсюлманското му име всъщност е турцизираната форма на Александър. В следващите десетилетия и векове се появяват и други чифлици. За да се осигури земя за паша на огромните стада, горите били изкоренени. Тогава станало ясно, че черноземът под огромните дървета е изключително плодороден и подходящ за отглеждане на множество култури. През 19 век селото бързо се разраства.

През 30-те години тук се заселват цели български фамилии от Ямболско, Елховско, Сливенско, Старозагорско, Еленско, Търновско, Провадийско, Разградско. Част от новите заселници са участвали във въстанието на българите в Тракия по време на похода на Дибич Забалкански през 1828-1829 г. След оттеглянето на руските войски въстаналите българи тръгват с тях, за да избегнат гнева на поробителя.

Стигайки до Южна Русия, бунтовниците разбират, че руският царизъм и самодържавие не са по–различни от султанската власт. За да избегнат крепостничеството, българите се завръщат в земята на дедите си, но не смеят да се върнат по родните си места. Стигат до Добруджа и разбират, че в чифлика на Скендербег търсят работници. Предложили услугите си, а наследниците на бега издействали от властта опрощение за бившите въстаници.

Така те спокойно се настанили в земите край  турския чифлик. Изкопали и кладенец, за да се снабдяват с така оскъдната в Добруджа питейна вода. Запазени и до днес са родовите имена на някои от онези заселници, възвърнали българския облик на този затънтен край от Османската империя – Джилянови, Моралийски, Кръчмарови, Яламови, Банови, Разгратлийски, Минчоларски, Миркови. Бунтовният нрав и свободолюбието на българите бързо се проявили и в новото село Гяур коюсу (някои краеведи тълкуват името и като скривалище, бърлога на неверниците).

В поселището турчин не смеел да замръква, камо ли да върши зулуми. Само за година българите вдигнали църква и основали килийното училище на даскал Курти. Но поробителите не гледали с добро око на надигналите глави раи. През 40-те години на 19 век те привикали черкезки банди, които опожарили и разграбили селото на два пъти. Българите се обърнали за помощ към Исмаил паша от Ямбол, когото познавали като справедлив човек.

Той се оказал и предприемчив. Приел да закриля християните срещу развилнелите се черкези, но издигнал чифлик и построил през 1842 г. първата в района парна мелница край Гяур коюсу. В чифлика имало кладенец, който и до днес местните наричат Пашовски.  В горите край селото в последните десетилетия на робството се подвизавали народните закрилници хайдут Курти, дядо Димо, Авджи Стоян Унгара.

През 1877 г. бягащите турци опожаряват селото за трети път. Исмаил паша сам запалва мелницата си. Веднага след Освобождението селото е преименувано на Генерал Гурково в чест на освободителите. През 1900 г. окончателно приема името Гурково. Селото бързо се развива в годините на свободен живот.

Открито е класното училище, което от няколко години е преустановило съществуването си поради липса на деца. Един от първите учители тук е Алексей Патаклиев (Македонеца) - поборник за освобождението на останалите под турска власт българи в Македония. Построена е и нова църква – на мястото на два пъти опожарявания храм. И до днес тя носи името на свети Димитър Солунски.

Гурково разцъфтява до 1913 г., когато Добруджа вероломно е окупирана от Румъния. Три години по-късно Трета българска армия помита окупаторите на българската земя. Бягащите румънски войски отвличат през есента на 1916 г. 70 мъже от Гурково – под предлог че ще ги водят в Черна вода, където да продадат изгодно земеделската си продукция. Но ги завеждат в пленническия лагер Биволи маре в Молдова.

Там българите са подложени на робски труд, мизерия и системни побои. Едва 24 от отвлечените се завръщат при семействата си. След злощастния край на Първата световна война окупаторите се завръщат в Добруджа и подлагат на жесток терор българското население. Но българите за пореден път демонстрират своя горд и несломим дух. Тук се създават структури на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО), която за разлика от ДРО не е доминирана от коминтерновски агенти.

Сформирана е и група за наказване на самозабравилите се румънски властници. За неин председател е определен Георги Джилянов. Властите обаче надушват заговора, подлагат 20 мъже от селото на жестоки изтезания, но така и не успяват да разрушат структурата на революционната организация. В Гурково (селото тогава се нарича Расовичану по името на румънски генерал) през 1927 г. е основано тайно българско училище, водено от просветителката Райна Калчева.

Благодарение на нея над 100 българчета изучават родния си език, въпреки официалната забрана. За да стане тормозът над българите нетърпим са допринесли и румънските колонисти – куцовласи от македонските планини, заселени тук от окупатора. Те вършели масови своеволия, ограбвали труда на българите, предизвиквали скандали и побоища, които в крайна сметка оставали безнаказани от благосклонно гледащите на злодействата на цинцарите власти.

През 1940 г. с възторг е посрещнато възвръщането на Южна Добруджа към България. Колонистите са изгонени и заменени с българи от останалите под румънска власт севернодобруджански села Караманкъой, Сарагьол, Потур,Истрия, Нунтаж, Синоя, Бештепе, Каталой, Касапкьой.

В средата на миналия век продължава възходящото развитие на селото. През 50-те и 60-те години на миналия век тук живеят над 1000 души. Но историята на Гурково от годините на комунизма е свързана и със закриването и присъединяването на околните села Поляна и Македонка.

Днес под шапката на тукашното кметство е придадено и Брястово, където в момента живеят трима души.
Днес в Гурково живеят около 600 души. Макар и многолюдно, селото застарява. Младите хора са малко, за сметка на все повечето заселващи се тук цигански фамилии, които нямат проблем с демографията.

Гурково се гордее и с традициите си в спорта. От местния отбор “Славия” са започнали кариерата си бившият нападател на “Левски” и национал Николай Тодоров – Кайзера, игралият в “Спартак” (Плевен) Тодор Вълев и бившият вратар на “Добруджа” Светлозар Джилянов. Но заради липсата на млади хора са закрити и футболният, и волейболен отбор.



В категории: Горещи новини , Пътеводител