Привечер. Годината е 1538. На чаршията в Ряховица (днес Горна Оряховица) слиза от коня закъснял пътник. По всичко личи, че не е случаен и не е тукашен. Обслужват го слуги, кланяйки се до земята.
Времето е твърде сумрачно, гостът – с още по-мрачен вид. Облечен е в скъпо облекло, характерно за ориенталския стил на турската аристокрация. Влиза в близкия хан. Поръчва нощувка и пита за вечеря.
Персоналът е стреснат – усеща по дрехите и обноските му, че клиентът е с висок сан. От погледа им не убягва и тревогата, която е налегнала госта. Канят го в най-представителната зала за гости.
Клиентът се представя: Рустем паша.
Сервират му за мезе горнооряховски суджук, нарязан на гребен (кулинарен похват, авторско дело на горнооряховчани, при който горната повърхност на колбаса се накълцва като гребен). Наливат в чашите искрящо вино. Гостът продължава да е отчаян. Гледа с невиждащи очи. Молят го поне да опита суджука.
Рустем паша, съвсем се дръпва: „Сакън!” Спокойно, паша ефенди – отвръщат домакините, – няма да нарушиш Корана, не е свинско, говеждо е, биволско!” Опитал го, въпреки мрачния си вид, започнал да посяга за още, и още. Тогава споделя с домакините и големия си кахър: Султан Сюлейман І Великолепни го вика в Цариград. Не знае причината каква е. Но когато султанът вика човек като него – най-висш военен, го вика или да му отреже главата, или за да го повиши в чин.
Ряховчани са население, преживяло много, по традиция знаят, че е по-добре да създадат настроение в госта си. Сервират му кафе, за да повиши тонуса си. Гостът за втори път е изненадан от ряховчани – досега е знаел, че вълшебната напитка е била привилегия само на правоверните, и то преди всичко в Цариград. Европа по това време все още не познава кафето.
Намира се и някой от домакините, който се е понаучил да гадае от чашката на кафето. „Ето тука – пари, паша ефенди, много пари, жена, неслучайна и само добро, голям късмет, паша, ви чака”... Душата на Рустем се отпуска и дори се развеселява. На другия ден, на прощаване обещава: „Ако така излезе всичко на хаир, ще направя добро на този край!”
Рустем паша е потурчен славянин – Христо от Хърватско. В Цариград султанът го посреща тържествено, като му дава любимата си дъщеря Айше Султание за съпруга. Прави го велик везир и го пита какво би искал за зестра. В ушите на пашата звучи все още гласа на горнооряховчанина, който му предрича много пари, жена и голям късмет.
Рустем паша, който според хронистите бил много скромен, отказал предлаганите от владетеля пари, дарове, богати имения. Поискал само да му даде малкото тогава село Ряховица. Сюлейман Първи проявява щедрост и добавя към поисканото земите и раята на Ряховиче зюр (сега Долна Оряховица), Лясковец и Арбанаси.
От тогава – 1538 година до 1861 година, времето на Абдул Азис, тези селища имали статут на привилегировано положение. По сведение на писателя Цани Гинчев, родом от Лясковец, оригинал на фермана на Сюлейман Великолепни се пазел в Лясковец и се предавал от кмет на кмет, като гаранция срещу нарушаване на правата.
За това бил чувал от дядо си Цани Шкипетаров (Брадвичката), който бил виждал фермана, пазен от дългогодишния кмет дядо Аврам, който не показвал документа дори на войводата в Търново, с когото били добри приятели. По документи от онова време, Лясковец бил най-голямото от четирите селища, второ по население било Арбанаси.
Привилегированото положение се изразявало в това, че се забранявало „на всеки външен човек в какъвто чин и положение да е и от каквато категория да е да влиза в пределите на тези свободни и независими села. На външните лица, било то държавни служители или не, били те редовни царски войници или офицери – не се допуска по никой начин да нахлуват на територията на тези села и да се намесват в административното управление и делата им. Също тъй не се позволява на други външни лица да влизат в частни разпри, да се карат и спорят със самата рая, селяни, които живеят в земите на тези села...” Това привилегировано положение траяло близо триста години.
От брака на Рустем паша и Айше Султание не остават наследници. По този начин, според тогавашните закони, земите на селищата остават земи на Мека – недосегаеми.
Векове след тази история изследователите предават легендата за качествата на горнооряховския суджук и че той е една от причините за спечелването на свободата на тези селища.
