Ако не си тръгнал специално да правиш велики географски открития, със сигурност ще подминеш с пълно безразличие
Автор: Диана Славчева Снимки: Нина Иванова
невзрачното село Яковци. Едва ли препускащите с неподозирано юнашка за криволичещото тясно шосе скорост шофьори и техните спътници изобщо ще удостоят дори с бегъл поглед някоя от плахо настъпилите асфалта къщички. Няма пътен банкет, няма тротоари...
В определени часове от денонощието ентусиазмът на профучаващите автомобили секва от достолепно заемащите цялото платно флегматично пристъпящи говеда, ескортирани от доста по-пъргаво припкащи пред тях вакли овчици.
Добродушните хайванчета инатливо нехаят за изнервените рапсодии от клаксони, с които водачите на блокираните от похода им коли ги подканят да се разкарат по-бързо от пътя им.
Това са единствените кратки моменти, в които преминаващите оттук по неволя хвърлят по едно око на това балканско селце. Или поне на тази част от него, която се е скупчила около шосето. Останалите къщички, които нямат тази чест, са се покатерили по околните баирчинки и наблюдават отвисоко и някак си безразлично случващото се по внасящия цивилизован мотив в селската идилия оживен републикански път, свързващ Елена и Велико Търново.
Попадналият в Яковци турист не спира да се чуди на всяка крачка как отстоящото само на броени километри от тези два града населено място е успяло да укрие автентичния си едновремешен вид от попълзновенията на урбанизацията.
Но това е само на пръв поглед. Защото зад постегнатите фасади на стотинагодишните къщи, повечето от които предлагат и стаи за гости, човек изненадващо открива всякакви цивилизационни глезотии – и кабелна телевизия, и интернет, и басейни... А огънят в старите камини и огнища е впрегнат да подклажда модерни инсталации за локално парно отопление, затоплящи монтираните във всички помещения радиатори.
В същото това време пътешественикът се натъква на полуразрушената, но все още здраво крепяща се над земята сграда на някогашния... танцов салон. Слагам си ръка на сърцето и искрено си признавам, че досега не бях виждала подобна сграда у нас. В холивудските уестърни тези постройки са просто задължителна част от декора. Но да видиш танцов салон – при това с все още незаличен надпис по стария български правопис върху фасадата му, си е направо велико географско откритие.
Любопитството е толкова голямо, че нищо не е в състояние да те спре да надзърнеш през прашните прозорци. А като съзреш все още запазения подиум и любопитно надничащите над него вътрешни балкони, от които някога кибиците са наблюдавали танцуващите, въображението ни започва необуздано да препуска.
И уж се пренасяш в унес към едни така далечни и непознати времена, пък някак почваш да виждаш като на живо всичко, което е ставало тук, сякаш сега се случва пред очите ти.
Само на една крачка от салона се издига внушителната сграда на старото училище с размер на днешна гимназия, пред която отново неустоимо фантазията ти започва да реди картини на някогашната ученическа гълчава и тичащи в междучасията из сенчестия двор деца...
От този транс те изважда блеенето на овцете, които сега пладнуват тук и очевидно чувстват бившето даскало като свой роден дом. Натъпканите до тавана на класните стаи бали сено потвърждават хипотезата, че днес хрисимите добичета са единствените обитатели на школото.
За да се съвземете от този шок, добре е да извървите още петдесетина метра в посока съседното село Вълчовци, където ще ви пречисти ведростта на водното огледало на един от най-големите язовири в страната – „Йовковци”. Тишината и спокойствието, които са се настанили край бреговете му, са способни да вкарат в равновесие и най-заклетия холерик.
Пък ако сте изкушени от въдичарството, да знаете, че буквално сте открили рая на рибарите. Водите тук изобилстват от шаран, сом, каракуда, бяла риба, платика, щука и др. Когато нивото падне, през кристално бистрата вода може да се видят останките от каменния Сианов мост, който някога е свързвал селата Яковци и Бръчковци, и дори прозира кръстът на църквата на останалото на дъното на язовира едноименно село Йовковци.
Случи ли се да минете оттук – в самия център на България – в неделен ден, няма начин да не чуете и камбаната, призоваваща миряните да запалят свещичка от кулата на реставрираната наскоро селска църква. Храмът „Света Троица” е построен през 1879 г. на мястото на много по-стара култова сграда. За съжаление неотдавна ценните стари икони в него са били ограбени и сега освен пред светите ликове, изографисани на иконостаса, човек няма пред какво да се прекръсти.
В църковния двор всеки може да склони глава пред скромния мемориал, издигнат в памет на загиналите във войните през 1912-1913 г. Едвам разчитащият се върху него надпис, чиито букви с годините са се изчегъртали до неразпознаваемост, заклева потомците на героите „да защитават тъй храбро своето мило отечество като своите братя и бащи”.
Местните около петдесетина жители не скриват удовлетворението си, че все повече туристи посещават Яковци, отсядайки за по няколкодневна почивка в него. Не случайно то се смята за образец на добре развит селски туризъм. Любезните домакини на къщите за гости ще ви изкушат с вкусни гозби и местни специалитети – наденички на гребен, еленско филе, ябълкова ракия. Всичките – естествено домашнянки.
Под стогодишната асма пред ханче „Яковци” може да чуете увлекателни истории за това как след падането на България под турско робство много боляри от старопрестолния град Търново са намерили убежище сред непристъпните гънки на Еленския Балкан. Махалите, основани от тях, постепенно прераснали в уютни селца, носещи имената на родовете – Вълчовци, Блъсковци, Мийковци, Раювци, Гърдевци, Донковци и естествено Яковци. И до днес тези населени места в тази част от страната се наричат „болярските” и жителите им вярват, че във вените им тече синя кръв.
От Яковци тръгват няколко туристически маршрути и екопътеки, които водят до местността Раюв камък или до най-високия връх на Елено-Твърдишкия дял на Стара планина – Чумерна. В околностите му има изградени специални трасета за off-road и каране на ATV. Много са и местата, в които гъбарите могат да напълнят кошниците си с дъхави манатарки и други диворастящи деликатеси.
Сигурно е, че всеки, чийто крак някога стъпи тук, няма начин да не се върне след време. Защото престоят в центъра на родината ни наистина има с какво да се запомни.
