Непознатият цар Тодор Светослав Тертер

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

В края на ХІІІ в. България се намирала в дълбока криза. Тя била зависима от татарската Златна орда от север, на юг Византия отнела българските територии южно от Стара планина, сърбите продължили своето настъпление в Македония, а Унгария успяла за кратко време да наложи контрол над северозападните български земиотнела българските територии южно от Стара планина, сърбите продължили своето настъпление в Македония, а Унгария успяла за кратко време да наложи контрол над северозападните български земи. Всичко това било съчетано със силен вътрешен сепаратизъм.

Кризата била преодоляна буквално за няколко години благодарение на цар Тодор Светослав Тертер, който, за съжаление, не е от най-популярните български владетели.
При неговото управление България не просто се стабилизирала; тя се превърнала в първостепенен политически фактор на Балканите.

Събитията са описани добре от византийските хронисти, а благодарение на изследванията на П. Ников, В. Гюзелев, И. Божилов и Пл. Павлов,  днес можем със сигурност да кажем, че Тодор Светослав е един от най-успешните български владетели; но освен че бил голям политик, той е притежавал и изключителна лична харизма, благодарение на която успял да обедини българската аристокрация и да върне блясъка на Българската държава от времето на първите Асеневци. 

Цар Тодор Светослав Тертер е син на цар Георги І Тертер от първия му брак с българска аристократка. Родът Тертер (Тертероба) е кумански владетелски род, управлявал куманите до края на  ХІ в., когато бил изместен от други два рода – Кай и Олберли. През първата половина на ХІІІ в. родът Тертероба възстановил властта си над куманите благодарение на хан Котян.

Около 1237 г. голяма маса кумани, водени от хан Котян, се заселват в Унгария, бягайки от монголското нашествие от Изток. Унгарският крал Бела ІV оженил сина си за дъщерята на хана. Техен наследник е крал Ласло (Владислав) ІV, наречен Кун (Куманина). Около 1241 г. унгарските аристократи прогонили голяма част от куманите, вкл. и представители на рода Тертероба, и те се заселили в България. Цар Георги І Тертер произхожда именно от тази преселници.

През 1279 г. той е главнокомандващ българската войска, с много силни позиции в търновския царски двор и уважаван от цялото българско общество. Това принудило византийското протеже на българския престол – Йоан ІІІ Асен, синът на Мицо, да го привлече за съюзник. Буквално насила той принудил Георги Тертер да се ожени за Мария – сестра на Йоан ІІІ, а първата му съпруга и децата им – между които бил и Тодор Светослав, били изпратени като византийски заложници в Никея.

Но българската аристокрация не приела да бъде управлявана от византийска марионетка и през 1280 г. Георги Тертер, подкрепян изцяло от болярите, извършил преврат, в резултат на който заел българския престол. През 1285 г. той успял да договори с Византия връщането на Тодор Светослав в България, където бил провъзгласен за съвладетел на баща си.

Но баща и син били заедно твърде кратко време. През същата година татарите отново нападнали България и за да спре техните нападения, цар Георги се принудил да изпрати сина си отново като заложник при хан Ногай. Малко по-късно българският владетел дал и една от дъщерите си за съпруга на наследника на хан Ногай – Чака.

Подобни унизителни стъпки били нормални за това време, в което татарите били първата сила в Източна Европа. В двора на Ногай като заложник пребивавал и сръбският принц Стефан, а самият Ногай бил женен за Ефросина Палеологина – дъщеря на император Михаил VІІІ.

В двора на Ногай младият Тодор Светослав се оженил за Ефросина – внучка на богатия гръцки (или венециански) търговец Пандалеон и кръщелница на Ефросина Палеолгина. По този начин той си осигурил закрила от страна на жената на Ногай и внушително лично богатство. В двора на татарския хан Тодор Светослав прекарал цели 14 години, до 1299 г., когато избухнал конфликт между хановете Ногай и Токту.

Ногай бил победен и убит. Неговият наследник Чака (Джака), който се явявал зет на Тодор Светослав, избягал с шурея си в България. Тук управлявала вдовицата на цар Смилец – племенница на византийския император Андроник ІІ, която била регент на малолетния си син Иван ІV Смилец. Тя се притеснявала за бъдещето му, понеже за престола претендирали и братята на починалия й съпруг – Радослав и Войсил.

За да им противостои, тя се опирала на могъщия аристократ Елтимир Тертер – брат на Георги І Тертер и чичо на Тодор Светослав, който се оженил за нейна дъщеря. Именно в този момент влязло в действие богатството на Тодор Светослав. С него младият цар подкупил търновската аристокрация и влязъл в столицата на царството си.

Според някои автори след този акт български владетел станал не Тодор Светослав, а шуреят му – татаринът Чака. Всъщност като наследник на Ногай Чака претендирал за много по-голямо и съвсем друго наследство – Златната орда, така че е невероятно да се мисли, че той е приел короната на българските царе.

Напротив, именно Тодор Светослав бил провъзгласен за легитимен български владетел още през 1285 г. и присъствието на Чака в Търново трябва да се тълкува по-скоро като бягство при васална на баща му държава и при роднина, отколкото като заграбване на властта. Това категорично се потвърждава и от арабски извори, където описаната ситуация е тъкмо такава – Чака избягал и се укрил при роднината си.

Уплашени от гнева на хан Токту – победителя на Ногай, търновските аристократи много скоро се почувствали застрашени от това, че приютили неговия кръвен враг Чака. Българския патриарх Йоаким влязъл в контакт с хан Токту, но това станало известно на  Тодор Светослав и в резултат патриархът бил осъден на смърт и убит.

Младият български цар съзнавал, че трябва да се раздели с Чака, но това трябвало да бъде негово дело, а не на аристокрацията и патриарха. Той лично приел предложението на Токту и едва тогава заповядал на палачите си да убият Чака, като изпратил и главата му на новия татарски хан. По този начин той засилил личните си позиции пред татарите. В знак на благодарност хан Токту върнал на Българското царство земите между Дунавската делта и долното течение на Днестър.

Това била голяма дипломатическа победа за България. От васална държава тя се превърнала в съюзник на татарите, като по този начин постоянните татарски нашествия в българските земи престанали. Уредил по този начин опасността от север, Тодор Светослав веднага се споразумял с чичо си Елтимир. По този начин той укрепил вътрешното си положение.

Междувременно Византия била силно притеснена от активния и очевидно извънредно умен български цар. В този момент – през 1300-1301 г., в Константинопол в качеството си на изгнаници имало още трима царе, претенденти за българския престол – Михаил, син на цар Константин Тих и Мария Палеологина, Иван ІІІ Асен, син на Мицо, и малолетния Иван ІV Смилец.

Всички те започнали активно да се ползват от Византия като инструменти в политиката й срещу българите. Организирани били два неуспешни похода в българските земи, като при втория деспот Радослав – брата на Смилец, който бил начело на армията, и 13 византийски военачалници били пленени. Деспотът бил ослепен и върнат във Византия.

През 1304 г. Тодор Светослав започнал отвоюването на българските територии по Южното Черноморие. В резултат от тази реконкиста след 40-годишно византийско управление в земите от Емона до Ахтопол отново била възстановена българската власт. Силно притеснен, император Михаил ІХ изпратил една армия към Созопол, но в битката при Скафида – край днешното бургаското село Димчево, тя била напълно унищожена.

Териториалните придобивки били признати от страна на Византия през 1307 г., когато била договорена и сватбата на Тодор Светослав с Теодора Палеологина, дъщеря на император Михаил ІХ. Така за 7 години България възстановила своята териториална цялост както на север, така и на юг. На Запад отношенията със сърбите също били уредени – през 1311 г. сръбския крал Стефан ІІ Урош посетил Търново и разногласията между двете държави били изгладени.

Външнополитическите успехи на България били съчетани с икономически подем. Важни за търговията станали добрите взаимоотношения с Венеция. Въпреки че отношенията с Генуа не били блестящи, генуезките търговци също постоянно увеличавали износа от България. Най-търгувани били жито, восък и кожи през черноморските градове и особено през Варна, която именно по времето на цар Тодор Светослав се превърнала в главното пристанище на България.

Така с битки и дипломация цар Тодор Светослав съумял да постигне вътрешно обединение на България и да възвърне изгубените територии. Българския престол отново бил зает от владетел, който провеждал независима политика, подчинена единствено на българските държавни интереси.
Цар Тодор Светослав Тертер починал през август 1322 г.


В категории: История , Средновековие