Факт - 68% от българите одобряват шамаросването на децата
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Преди много години, по време на Просвещението в Европа, Жан-Жак Русо е написал трактат с такова име „Емил или за възпитанието”. Най-общо идеите в него са, че детето трябва да бъде обичано и уважавано, към неговите детски инстинкти и страсти възрастните да се отнасят със снизхождение, ако може първите 6-7 години то да бъда възпитавано на село, сред природата и после да дойде в града и все от този род хубави и добри мисли.
Сетих се за трактата, когато през изминалата седмица от новините на всички медии със садистично удоволствие загърмя „68% от българите одобряват шамаросването на децата си”, в най-различни варианти. Почти 70 процента, въх!
Ако пренебрегнем финтифлюшното доуточнение „минимално насилие”, съвсем честно ще трябва да си кажем, че шамарите са израз на бой. А боят си е баш насилие, колкото и минимално да изглежда в анкетите. Нарочно се разрових в стотици форуми и за нула време главата ми стана по-голяма от кошер.
„Дефинирайте насилие”, зовеше разпенил се фен – „за мен няколко шамара не са насилие!” „Медийте (правописът спазен напълно, според оригинала) пак маниполират, шамарите нее бой.” И купища подобни бисери – еманация на българската неграмотност.
Ако шамари в лицето, водещи до страшно унижение, „нее бой”, не знам тогава какво „е бой”! Да, чувал съм от родители, съвсем останали без нерви, „плеснах го по дупето и млъкна” и не мога да кажа, че тези хора са насилници. Защото познавам човешките им качества и те наистина не са.
Бих искал да ми обясните обаче, как плачещо тригодишно бебе е било „плеснато”, за да го приемат в болница със счупен череп, отоци и кръвонасядания по цялото тяло? Или удобно забравихте този случай отпреди десетина дни? В типично лицемерния си стил, огромна част (68%, нали разбрахте) „отделят шамарите от боя”. Това прилича 1:1 на резултатите от анкета „Слушате ли чалга?”.
80% казват, че не им е любимата музика и изобщо не слушат, но „когато съм с приятели я изтрайвам, понеже те я искат”.
Добре, мазното маане, което „просто понасяте”, не е ли това, дето не ви е любима музика и по принцип не слушате?
За боя, обаче да си говорим. Бият всички, далеч, далеч не само любители на горепосочените звуци. Бият отдавна. Бият вкъщи.
Бият в училище. Всеки българин около, малко под и доста над 40 години може веднага, без особено замисляне, да си припомни поне 2-3 случая на здрави изтезания в школото. Сигурно помнят огромния, тежък дървен пергел, с огромен шип в едното рамо и тебешир в другото, за чертане на окръжности по дъската.
По скромни изчисления, да тежеше поне 2-3 килограма. Два удара по гърба (в главата беше немислимо, сигурно черепната кутия не би издържала) усмиряваха дългосрочно всеки по-разсеян ученик. Друг мил спомен на горепосочените възрастови групи може би е подобрената версия на дърпането на ухо (в днешно време също причислено към благозвучното „минимално насилие”):
разгневеният учител не тегли меката част от крайчеца, а обхваща с показалец и палец цялата ушна мида, стиска с всички сили и същевременно усуква.
Не зная дали в днешно време в училище правят такива неща. Предполагам че не, след като съм изгледал десетки клипове, качени от горди сополанковци в сайтовете за видеообмен, в които учителят бива докаран до абсолютна лудост, след което дори и яде бой от невръстните обучаеми. Нашумяха и немалко случаи, в които родител, бесен от забележките на учител, нахлува в школото със закани за разплата, че дори и посяга.
Същият този, тресящ се от гняв родител, обаче, вкъщи изведнъж се превръща в особен вид дзвер и отрочето го отнася по същия начин, по който той е бил пребиван заради щуротии по време на своето социалистическо детство.
Защото по тази земя боят отколе е бил средство за възпитание. Уважавано средство за възпитание. Защото тук е на почит идиотската пословица „Който жали пръчката, не жали детето си”. Сякаш непременно малкото същество трябва да бъде смилано от бой, за да си вземе поука и израсне умен и независим гражданин.
Думата „горд” изобщо не използвам, защото няма как да се пръскаш от гордост, когато по време на фаталните промени в пубертета си бил събличан гол и бит с пръчка. Ясно ви е какво произлиза от такъв тип „възпитание” – стресиран, унижен, комплексиран и изпълнен със злоба индивид, който само очаква удобен момент, за да пренесе агресията по същия начин върху някой друг, по-слаб от него.
С трепет очакващ времето, когато ще стане родител, за да обяснява на детето си „мен баща ми ме скъсваше от бой, ехее, какво знаете вие днес? Два шамара бой ли са!”
Сигурно звучи кухо, сълзливо и излишно. Ако смятате така, разровете се в архивите, описващи досиетата на бандитите, насилниците и убийците у нас, в Европа и по света. В 90 и повече процента от тях ще откриете термини „тежко, травмиращо детство”, „родителско насилие”, „липса на одобрение у родителите” и други подобни интересни словосъчетания.
„Основният принцип, върху който размишлявах във всичките си съчинения и които развих в последното с пълна яснота, на която съм способен, е че човек е същество добро по природа, обича справедливостта и реда, че по рождение в неговото сърце няма нищо порочно и че първите движения на природата са винаги правилни.
Хора, бъдете човечни! Това е първият ви дълг! Бъдете човечни към всички съсловия, всички възрасти, към всичко, което не е чуждо на човека. Каква мъдрост съществува за вас вън от човечността? Обичайте детството! Бъдете благосклонни към неговите игри, неговите удоволствия, и неговите невинни инстинкти!”, е написал през 1761 година Жан-Жак Русо в „Емил или за възпитанието”.
Никога на тези думи не би обърнал и капка внимание човек, възпитан с балканската идея „Бий, за да те уважават!”
(тук изобщо не става въпрос за спорт)
