Освен природни феномени и древни светилища, районът край Ракитово скоро ще предлага и посещение в автентичен Джурасик парк
Автор: Свилен Топчиев
В района на Северозападните Родопи, точно в сърцето на земята на бесите – жреците на Дионис, е разположено китното градче Ракитово, което напоследък все повече привлича интереса на туристите. И това не е случайно, тъй като районът предлага твърде разнообразни, интересни и уникални дестинации за всеки изкушен от древната история на българските земи и от невероятните феномени, които тукашната природа предлага в изобилие.
Само тук Дионисий е наричан Сива. Името идва от древната дума за движение и промяна „сивай”. И днес ракитовци още я употребяват. И наистина най-дълбоката същностна черта на Дионис е промяната. Затова има четири дионисии – пролетни (около 22 – 24 март), летни (22 – 24 юни), есенни (22 - 24 септември) и зимни (22 – 24 декември).
С летните дионисии е свързан празникът на Ракитово – Еньовден, който тук се чества по стар стил на 6-7 юли. Над Ракитово има светилище – Еньова скала, до която в древността редовно се е провеждало шествие.
Наоколо е пълно със светилища на траките и крепости от различни периоди, най-известната сред които е Цепина.
Предполага се, че тук някъде в околността е било централното светилище на Дионис в земята на бесите, което се търси от археолозите повече от век. Може би е скрито в някоя пещера? Пещери в района има много, най-известната сред които е Лепеница. Тук някъде е легендарната Язница (Агница), описана от краеведа Стефан Захариев още преди Освобождението, дълга над 18 км, която стига чак до Разлог.
Край Ракитово е намерено едно от най-интересните неолитни селища в България, датирано от периода 6 000 г. пр. н. е. Ракитовското неолитно селище, като част от най-старата култура в Европа, а може би и в света, е уникално, защото е единственото планинско проучено селище. Повечето находки, намерени в него, са изложени в Историческия музей – Пазарджик, но някои могат да се видят и в музея в Ракитово.
Много са природните феномени в този район. Сигурно затова тук са се заселили жреците на Дионисий. Самите те са оставили огромно културно-историческо наследство под формата на тракийски мини за злато, сребро и мед, стари пътища и светилища.
Резерватът „Мантарица”, който се намира на юг от Ракитово, е единствен по рода си в България, защото е най-голямото обиталище на глухари у нас. Надморската височина на територията му е над 1450 метра, а най-високата му точка е билото Петлите (1845 м). Върховете са заоблени, покрити с вековни гори.
Под дърветата от смърч, бук, бял бор, черен бор, габър, благун, акация, дрян, смрика, папрати растат черни и червени боровинки, ягоди, малини, къпини, много билки. Тук се срещат и екземпляри от над 50 вида гъби – манатарка, сърнела, пачи крак, горска печурка, млечница, пънчушка и много други.
До резервата се достига с кола от Ракитово по 17-километров път до поляната на местност Пашино бърдо, 11 км от които са асфалт, а последните 6 км са макадам. Туристите могат да посетят „Мантарица” единствено по утвърдена и маркирана туристическа пътека, придружавани от планински водач. Пътеката започва от поляната на местността Пашино бърдо, пресича резервата и по продължението й може да се достигне до връх Сютка.
Планинският водач е необходим, за да се гарантира, че човешкото присъствие ще бъде незабележимо. Той отговаря никой да не се отклонява от пътеката, да не се пали огън, да не се бивакува, да не се късат гъби и билки, да не се увреждат насажденията. Туристите попадат в една девствена, първична природа, потъвайки в един приказен природен свят, където животните са намерили спокойствие, а песните на птиците са нескончаеми. Там дори през деня е малко тъмно, защото слънчевите лъчи трудно проникват през вековната гора.
На входа на резерват „Мантарица” се намира местността Пашино бърдо, където община Ракитово е построила база и туристите могат да преспят. Там се намира и тракийско светилище с крепост от V в. пр. н. е. Гледката от поляната към връх Сютка е зашеметяваща. От скалата на светилището, което се намира на около 200 метра от поляната, може да се види Ракитово, язовир „Батак”, Рила.
Пресичайки резервата, туристите могат да изкачат връх Сютка. Изживяването след подобен преход е невероятно, защото си се докоснал до най-девствените кътчета на Родопите.
Съществуват два варианта за произхода на името Мантарица.
Единият се базира на богатството на гъби от вида манатарка в района. Той има турски произход и е свързан с думата „мантара” – гъба. По-интересна е втората версия. Тя предполага, че идвайки в района през І век след Христа, римляните са превели на латински старото име на местността.
Мантарица означава „Свещена земя”, „Земя на прорицатели”, което идва от „мант” – свещен, прорицател и „терица” – земя. Местните хора приемат, че районът на Мантарица е онази Свещена земя на Дионис, за която говори римският летописец Дион Касий. Това е земята на бесите, земята, където се е разхождал Орфей и където на централното светилище на бесите Александър Македонски е получил прорицание, че ще завладее света.
В свещената планина на Орфей едно от най-свещените неща е водата. Един от интересните извори се намира на няколкостотин метра под връх Сютка. Всеки, вкусил от водата му се удивлява, че бистрата течност блика от една цепка в монолитна скала. Местните го наричат Момин кладенец (тракийската дума су(т)ка означава цепка, момиче, б. а.), и казват, че който не е пил вода от него, паднал на колене, не е опознал добре света.
Дори геолози са се учудвали на факта, че изворът е на около 2000 метра надморска височина. Всички върхове наоколо са по-ниски. Откъде тогава идва водата, която е толкова студена, че диня през лятото се пука, ако постои няколко минути в нея. Същата вода, затворена в най-обикновена пластмасова бутилка, може да престои две години и пак е годна за пиене. Истински природен феномен! Само на 200 м от него се намира местността Кабата. Тези, които посрещнат първите слънчеви лъчи на скалата в нея, може да се смята, че са приели Орфеево посвещение.
Няма как да подминем при обиколката си в този район и уникалното палеонтологично находище край село Дорково, което е най-голямото в Европа. В него са открити останки от мастодонти от рода Ананкус анвернензис от периода на късния плиоцен отпреди 4-4.5 милиона години. По предложение на учените от българо-френската експедиция край него трябва да се изгради палеонтологичен музей. Вече има проект и до края на 2012 г. диорамата „Плиоценски парк” – Дорково, която ще представлява възстановка на субтропичната среда с обитателите на района от времето на плиоцена, следва да стане факт.
На 6 км. от това място пък се намира крепостта Цепина, която в днешния си вид е построена от Иванко – известен като убиецът на цар Иван-Асен І. След като убива българския владетел, той бяга при ромеите. За награда получава Пловдивска област, към която е и Цепина и я възстановява заедно с още няколко твърдини по северния склон на Родопите.
