Щъркелите в Добруджа най-напред кацат край 12-те кладенеца на застигнатото от турско проклятие село
Автор: Пламен Николов
Хладен пролетен ден е. Пътуваме през пробуждащата се за нов живот добруджанска шир. На не повече от 20 км източно от областния център Добрич и на километър встрани от главния път за Балчик е разположено селото Безводица.
Часът е 10 – усилно време за селския труд, особено сега, когато трябва да се чистят дворовете след дългата и тежка зима. По улиците и в стопанствата обаче не се виждат много хора – гъсти облаци са надвиснали на небето и всеки момент може да завали проливен дъжд.
Спираме пред детската градина – една от малкото останали работещи забавачници в добруджанските села. От сградата се чува детски глъч. Вътре в игри прекарват дните на детството си двадесетина малчугани. До забавачницата е младежкият клуб – още едно доказателство, че селото не се обитава само от пенсионери, както много други в Добруджа. Клубът се помещава в сградата на закритото вече читалище.
Тоталната разруха на прехода все пак е оставила и тук своя отпечатък върху състоянието на триетажната сграда на бившето училище, закрито преди години заради липса на деца. Школото е било превърнато в интернат, но и той не просъществувал дълго. По стените на пустеещото здание личат следите на пожар.
Историята на Безводица е събрана в саморъчно направена и подвързана книга. Тя съдържа около 400 страници, изписани на пишеща машина. Завършена е преди 6 години. Писана по разкази на възрастни хора (много от тях вече покойници, б. а.), книгата съдържа предимно информация за родовата памет на живелите в Безводица.
Малко са историческите факти за миналото на селото. То възниква през тъмните векове на турското робство. В османски регистри фигурира с името Сусус кьой (в превод „село без вода“).
Жива е още легендата за проклятието, което тегне над населеното място. Тя разказва, че някога през селото минал богат турски големец. Болен бил и отивал при хекимина (лекаря) в Балчик. Талигата спряла за почивка край селото. Слугите на бея тръгнали да търсят вода за болния. И тъй като живителната течност била оскъдна, а кладенците малко, местните отказали да напълнят меховете на османлията. Беят се ядосал и проклел това безводно село вечно да е без вода.
След Освобождението тук масово се заселват българи-балканджии, търсещи паша за добитъка и плодородна земя за обработване. Старите хора твърдят, че то някога се е казвало Крушево. Това обаче не е удостоверено с какъвто и да е писмен документ. Историци и краеведи предполагат, че подобно наименование може и да е било предложено при неуспешния опит за промяна на турските имена на селата в Балчишка околия през 1910 г.
Мъжете от Безводица изпълняват достойно отечествения си дълг и участват във войните за национално обединение и в заключителната фаза на Втората световна война. Селото дава и свидни жертви по бойните полета. Безводица не е подминато и от зверствата на румънските окупатори, които през есента на 1916 г., отстъпвайки пред устрема на Трета българска армия, отвличат десетки млади мъже в пленнически лагери в Молдова. Някои от тях никога не се завръщат…
Жителите на Безводица днес са около 350. Това е едно от селата в Добруджа, успели да съхранят българския си облик и поне засега да се опазят от циганизацията, която завладява все повече опустяващите добруджански села. Тук има не повече от стотина цигани и повечето от тях са копанари. Това е интересен ромски клан. Тези хора са християни, самоопределят се като българи, но говорят архаичен влашки диалект. Местните българи споделят, че нямат проблеми с ромите и с копанарите, които с труд вадят хляба си и не крадат, за да се прехранват, както мнозинството представители на циганския етнос.
Всъщност селото не е съвсем безводно. Водата обаче е на голяма дълбочина – повече от 15 м под земната повърхност и в миналото да се стигне до нея било изключително трудно. Днес в рамките на населеното място са изградени 12 кладенеца.
Атракцията в Безводица е фермата за щрауси. Най-атрактивната част от визитката на добруджанското селце обаче са щъркелите. Когато стигнат до Добруджа, те долитат първо тук. 84-годишният Никола Атанасов е изградил 12 щъркелови гнезда в двора си. Местността Чаира недалеч от селото пък е любимото обиталище на дългокраките пернати. Има дни, в които тук се събират по 100 и повече птици.
Отиваме дотам, за да видим първите пролетни хвъркати и да свалим мартениците си, окичвайки ги върху цъфнали дръвчета, както повелява традицията. След това се сбогуваме с едно от съхранените все още добруджански села, кацнало като щъркел сред плодородните поля на българската житница.
