Парламентьорът на Сталин и Рузвелт, изиграл важна роля за спасяването на българските евреи, умира, излежавайки 20-годишна присъда, издадена на 13 ноември 1952 г.
Автор: Борис Цветанов
Както вече знаем, единственият възможен Спасител на българските евреи през 1943 г. отнася тайната в гроба. Ще се опитаме все пак да разкрием тази тайна, най-малкото защото си струва да се замислим над изградения мит за "единствената" страна, спасила евреите си.
На фюрера, своя приятел например, Дучето не дава и един евреин не само от Италия, но и от страните под свое управление. И Франко спасява евреите си. А спасените в Унгария евреи са стотици хиляди (някои сочат дори милион), като там случаят е дори по-драстичен и от този в България.
У нас ключова роля в спасителната мисия има хитлеристкият гаулайтер за страната ни. В Унгария масовото изтребление е предотвратено от самия Адолф Айхман.
След деветомартенското „фиаско“ главните палачи у нас Александър Белев и Тодор Денекер бият отбой и се заемат с прегрупиране на силите.
Особено апетитна хапка са софийските евреи, повечето богати, които наброяват над 25 хиляди души. За какво става дума може да се разбере от показанията след време на Мешулам Сабинайев от еврейската община в Лом.
Той описва дошлите в града „от Белото море до тихата бяла Дунава“ в конски вагони, във всеки – по 60 души, без разлика от пол, възраст и занятие - измъчени, гладни болни, бременни, родили мъртви деца...
А Белев и помощниците му Слави Пънтов и Ярослав Калицин забраняват да им се поднесе храна и дрехи. Развихря се черна борса под контрола на „трибунала“.
„Накрая – пише Сабинайев – Беле, Пънтов и Калицин започнаха да грабят всичко: пръстени, гривни, обици, верижки, дори златни коронки от зъбите – от вагон на вагон, от човек на човек с шапка в ръце“...
А има и комисиона от Берлин за трудолюбието – защото българската държава плаща на Райха определена сума за всеки евакуиран евреин. И със специално постановление властимащи от висшия ешелон си присвояват еврейски домове и имущество.
Българските евреи трябва да поемат Голготата си в дните около 24 май. До 31 май кажи-речи всичко трябва да е приключило.
И всичко е безоблачно... до 1 май.
На този ден Атанас Буров, политик, журналист и банкер, се отбива в Съветската легация, за да честити тачения от съветите Ден на труда. Гледа да не се бави, трябва да намине и през Германската легация, защото и за Райха 1 май е Ден на труда.
Но посланикът Лавришчев го задържа. В задния двор му прошепва под секрет, че СССР е жизнено заинтересован България да стане Обетована земя не само за българските евреи от Западна Европа, търсещи път през Истанбул към Палестина.
Под още по-голям секрет Лавришчев споделя и друго. Че другарят Сталин е замислил след войната в обезлюдения Крим (главно поради изселването на българския етнос, наричан татари – това съветският представител дипломатично премълчава) да бъде създадена Еврейска автономна съветска република.
Изграден бил Антифашистки еврейски комитет с председател популярния артист С. Михоелс, под ръководството на член на ЦК – С. Лозовски. Михоелс и един поет – Фефер били вече посетили за няколко месеца САЩ на турне за мобилизиране на общественото мнение за идеята, както и за събиране на средства.
Постигнатото надминавало всякакви очаквания. Така че, една нова „болгарска“ политика към евреите след войната ще бъде взета предвид от победителите. А кого да търси и как да му въздейства за каузата, той, господин Буров много добре знае. Разбира се, Буров знае, пък и подозира, че сам Лавришчев е наясно накъде ще се опъти след разговора.
Но е съдено този ден да се задържи още малко. На излизане от легацията го среща човек, който най-малко е могъл да очаква. Банкерът авантюрист, покръстеният евреин Анжело Куюмджийски, емигрирал преди години.
Между двамата има големи различия, водили са дори банкерски войни. За да избегне излишните обяснения, Куюмджийски на бърза ръка казва: „Било каквото било, бай Буров, да забравим – за Отечеството работим, байо!“.
Куюмдийски си е такъв – удря го на силни фрази (сега се прави аналогия с думи на Левски), след Първата световна се е представял за спасител от кризи, през 1925 г. е финансирал комунистическата партия, но макар и да е имало срещу него показания в следствията около Атентата на 16 април, показанията загадъчно изчезват.
„Бай Буров - продължава Куюмджийски в кръчмичката на ъгъла на „Раковски“ и „Патриарх Евтимий“ (днес не съществува, разрушена е по време на бомбардировките) „Лисичата дупка“ - знаеш, че съм вече американски поданик, полковник съм от разузнаването и тук съм по поръчение на Държавния департамент. Там смятат, че е от полза за България рязка промяна в политиката към евреите“.
След което уточнява, че вече е говорил по този въпрос с Добри Божилов и че той е спечелен за делото. И някак си все така между другото, Куюмджийски споменава, че в България бил пристигнал инкогнито, с помощта на българския екзархийски наместник в Цариград Андрей Велички.
Банкерът авантюрист разбира се не казва всичко. Всъщност, премълчава най-важното. Че освен поръчение от Държавния департамент, изпълнява и мисия, поверена му от председателя на известната ционистка организация „Джойнт“ Давид Розенберг.
Погледът на „Джойнт“ (иначе казано – Световната конспирация на юдеомасоните) е отправен към Крим.
„Крим – бил казал Розенберг на Куюмджийски, а след години ще го каже и на целия свят – ни интересува не само като евреи, а и като американци. Защото Крим – това е Черно море, това са България, Гърция, Турция..."
След войната Сталин ще разбере, че сам влязъл в клопката на ционистите, че в замисъла за Кримска еврейска република всъщност е бил марионетка и сам трябвало да даде територията, която да се превърне в плацдарм на Щатите и ционистите за ликвидиране на СССР. Но това – след войната. През 1943 г. всичко е розово.
След двете срещи Буров сяда срещу германския посланик у нас Бекерле и слага картите на масата. Вие знаете какъв ще е изходът от тази война, господин Бекерле. Това е началото. Краят: спасяването на българските евреи от газовите камери, както и превръщането на България в пункт, през който евреи от Западна Европа ще пътуват към Цариград и от там за Палестина, е вашата индулгенция за времето на Страшния съд.
Индулгенциите са полезно нещо. И човекът с най-голямата власт в България спешно и тайно поема към Берлин за среща с Адолф Айхман. На свой ред там слага картите на масата.
"Знаете, че съм старо полицейско куче, господин Айхман. И на мен ми е пределно ясно какво се крие зад сделката ви с ръководителя на ционистката организация „Ваада“ Жоел Бранд, стар далавераджия.
Вие сте му обещали зелена улица за милион унгарски евреи срещу военно снаряжение и най-вече камиони, които толкова загрижения за съдбата на евреите Рузвелт ще достави в Истанбул. Аз знам да мълча. Но мълчанието има цена. Тя е да си затворите очите за 48 хиляди български евреи, за които се трасира път към газовите камери. Нужно е само да се съгласите официално с онова, което вече съм писал в докладите до фюрера: „с оглед на българския манталитет“ и че „вредно и дори опасно е за Райха да се продължава натиска над София“.
Бекерле не чака отговор. Поема обратния път.
Всичко останало, за което толкова много е писано, са подробности от пейзажа.
В Берлин спират натиска, но не и във Вашингтон. До Добри Божилов, вече министър-председател, меморандум изпраща директорът на Съюза на Швейцарските банки Мюлер. И премиерът се застъпва за рязка промяна в отношението към евреите, за което Богдан Филов, вече регент, се опитва да му дърпа ушите.
„Времената се смениха“ само му отвръща Добри Божилов.
И става истински ангел хранител на корабите „Милка“, „Марица“ и „Беласица“, а по-късно на „Вит“ и „Пирин“, които започват ударни курсове от Кюстенджа и Варна, а „Вит“ и „Пирин“ от Бургас до Истанбул, от където пътниците – хиляди евреи от Унгария и Полша поемат пътя на спасението към Палестина.
В Стокхолм при посланика Николай П. Николаев, дипломат от кариерата и патриот, пристига пратеник на Рузвелт – Джим Харисън. Той моли да се предаде на българското правителство послание от Вашингтон да не се допуска връщане на успели да се измъкнат от спасителния бряг евреи.
Не само няма да бъдат връщани, отговаря Николаев, но всячески ще бъдат подпомагани. Само седмица по-рано дипломатът е получил подобно предложение от посланика на СССР там Александра Колонтай, дъщеря на генерал, герой от Освободителната война, и прекарала детството си в България. И на нея е отговорил по същия начин.
В същото време в Анкара друг пратеник на Вашингтон – Хиршман предава на посланика ни там Никола Балабанов аналогично послание от Рузвелт. Балабанов отговаря, че макар в България Законът срещу евреите да не е отменен, той на практика действа.
Всичко това в свое време ще бъде оценено подобаващо. Бившият главен равин на България, емигрирал вече в САЩ, Маркус Ентърпрайз ще връчи на Николаев в Стокхолм специална благодарност на Държавния департамент за българската политика по еврейския въпрос.
Съдбата на нашите герои от разказа
в общи линии е известна. Индулгенцията на Бекерле свършва добра работа.
Но за Буров индулгенция няма. Пред Народния съд той дипломатично намеква:„Аз винаги съм бил близък със съветските дипломати, особено през 1943 г. и намирам, че няма нищо нередно и нечестно, ако от посолството направеха нещо за мен, защото те знаеха много“. Глас в пустиня!
***
След Деветосептемврийския преврат Атанас Буров е осъден на една година затвор от т.нар. Народен съд. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 г. След освобождаването си през 1945 г. той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 г. се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков и е интерниран в Дряново, за известно време е изпратен в концентрационния лагер край Дулово.
През 1950 е арестуван и две години по-късно – на 13 ноември 1952 г., е осъден на 20 години затвор. Излежава присъдата си в Шумен и Пазарджик, където умира на 15 май 1954 г. През 2000 г. посмъртно е обявен за почетен гражданин на родния си град Горна Оряховица.
