Обработване на кожа за пергамент. Рисунка от 1568 г.
22 Май 2012, Вторник
Тогава една книга е струвала сто грама злато и е представлявала произведение на изкуството
Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас
Да се пише за книгите е трудно занятие. Вече няколко хилядолетия единствено и само чрез тях човек опознава онзи свят, който не може да види, разбере и осъзнае чрез обичайните човешки сетива. Чрез книгите се добива представа за земите, хората и отношенията на места, които читателят не може да посети и само е чувал за тях.
Но това не е единственият свят, с който човек влиза в контакт чрез едно издание. Книгата е една индивидуална вселена, сътворена от отделна личност или, с други думи, от нейния автор. Затова те са и средството, чрез което се разбира умствената нагласа на „другия” и дава шанс да се разбере личното отношение на един отделен човек към даден проблем или явление, което вълнува всеки един от нас.
Днес, благодарение на интернет, хората се отдалечават все по-бързо от книгата, поне в нейния класически вид. Ако допреди няколко десетки години мнозина ревностно създаваха големи лични библиотеки, сега този процес е не просто в застой, а в бърз регрес. А само допреди стотина години, през Възраждането, книгите са били показател за ерудираността на един човек – колкото повече е имал от тях, толкова повече е знаел.
Знанието е било притегателната сила, която карала хората да търсят изданието, което им го осигурява. През ХІХ в. обаче книгите са били лесно достъпни. Благодарение на Гутенберг вече от столетия (от 1454 г.) в Европа печатарството се развива масово.
Но през средните векове печатници не е имало! Тогава всяка книга се е пишела или преписвала на ръка. Този процес се е извършвал предимно в манастирите, където много монаси са работели като преписвачи в специални постройки – скриптории.
Освен с прякото предаване на текста, листовете се украсявали с различни рисунки – миниатюри. С други думи, за да бъде направено едно издание, не е бил достатъчен само образован преписвач или граматик, както са се наричали на старобългарски учените люде, но и художник. Затова всяка книга е била ценна не само с текста си. Тя е била произведение на изкуството, което и днес поразява със своето художествено оформление.
За пример ще посочим Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър – едно от най-луксозните средновековни произведения не само за България, но и за християнския свят. То съдържа цели 360 миниатюри.
За византийските и българските книги през Ранното средновековие са характерни различни украси. Изобразявани са плетеници, детелини, кръстове, рамки, наподобяващи куполни църкви, растителни и животински мотиви.
През ХІІ-ХІV в. украсата е вече с различна орнаментация. В един случай характерни са плетеници, геометрични и растителни мотиви, трилистни и остролистни листа. В друг случай се изобразяват митологични или реални животни, а в трети има смесване на стиловете.
Покупката на книга през средните векове е било скъпо удоволствие. Живелият между 850 и 932 г. Арета, ученик на патриарх Фотий и по-късно архиепископ на град Кесария, е оставил твърде важни свидетелства за цената на книгите през този период. Той съвестно е записал, че през ноември 895 г. е дал 21 номизми на Йоан Калиграфа за един ръкопис на Платон. От тези 21 златни монети 13 били за труд, а 8 – за пергамента, на който бил преписан текстът. Една монета по това време е била 4.55 грама, или са дадени почти сто грама злато за една книга.
Ако вземем предвид тогавашната стойност на парите, ще установим, че един кон е струвал 12 номизми, средната цена на житото е била около 65 кг за номизма, а един роб на възраст над 10 години без занаят бил с цена средно 20 номизми.
Интересно е да се отбележи, че през ХІІІ в. за преписването на един ръкопис от 424 страници са дадени 13 златни монети – тоест точно толкова, колкото били дадени за преписване три века по-рано.
Трудът на преписвача се е заплащал скъпо поради няколко причини. На първо място, изисквала се пълна концентрация, за да не се допускат грешки. Преписването също така е и тежка физическа задача. Не на последно място, то е дълъг процес. Една книга се преписва в зависимост от качествата на преписвача и от дължината на книгата за не по-малко от месец и половина до четири месеца.
Има и изключителни случаи – например монахът Ефрем през Х в. преписал книга от 287 листа за 15 дена.
Но самото писане и рисуване били едни от последните процеси при създаването на едно средновековно издание. За да се създаде един ръкопис, е нужен първо материалът, върху който да се пише. До към края на ХІІ в. основно се е ползвал пергаментът. Това бил изключително скъп материал. Името му произлиза от древния град Пергам в Мала Азия (днешна Северозападна Турция). През първата половина на ІІ в. пр. Хр., благодарение на политиката на своите царе, библиотеката на Пергам започнала сериозно да конкурира египетската Александрийска библиотека.
Притеснени от този факт, египетските владетели от династията на Птолемеите забранили износа на папирус, който бил основният материал за писане през античността. Затова пергамският владетел Евмен ІІ започнал да търси алтернатива и скоро я открил в лицето на персийските дифтери – обработени кожи, върху които се е пишело.
В Пергам процесът на обработка бил усъвършенстван и така се появил пергаментът. След тежка битка с папируса той се наложил като предпочитан материал за писане поради няколко причини. На първо място, бил изключително устойчив и при подходящо съхранение издържал стотици години (запазени са ръкописи от пергамент с възраст над 1000 години). За разлика от папируса, на пергамента може да се пише двустранно. И не на последно място, написаното на пергамента може да се изтрие и напише отново.
В Средиземноморието и Византия за основа на пергамента се използвали предимно овчи, кози и по-рядко телешки кожи, докато в Западна и Северна Европа основна суровина била телешката кожа. Особено много се ценели кожите на новородени или мъртвородени животни.
Самият процес на направа на пергамента бил изключително труден. Първо се изпирала кожата и механично се отстранявали най-твърдите косми. После тя се киснела във варно мляко от три до десет дни, за да паднат всички косми. След това се опъвала на рамка и с полукръгли ножове започвало стъргане на вътрешната й страна, за да се махнат всички остатъци от вътрешните тъкани.
След многократно измиване, изсушаване и изтъркване с дървени инструменти кожата ставала мека и тънка, но пък оставала много здрава. А после се натривала с тебешир, кварц, мляко, брашно и пр. – с цел да се извлече мазнината от кожата и да се постигне светъл, почти бял цвят. Крайният продукт се оформял на тетради от по 4 двойни листа, които после се подвързвали.
Пишело се е с няколко инструмента. От античността още било известно стилото – заострена метална пръчица, с която се е пишело върху навосъчени дъсчици. На изток и в Египет бил популярен каламосът – заострена тръстика. В Европа обаче най-много се използвали заострените пера на гъска или лебед.
Мастилото било основно два вида. Първото се изготвяло от сажди или нагари, смесени със смола. Второто имало за основа стрити дъбови шикалки, смесени с танинова киселина и железен сулфат.
Разбира се, имало и мастила в други цветове – син, червен, пурпурен. Миниатюрите се изпълнявали с различни бои, като върху пергамента понякога се полагал грунд от жълтък и златна боя.
Голяма слава и известност имали тези преписвачи, които особено красиво преписвали текстовете. Такъв е споменатият вече Йоан Калиграфа. Подобно било положението не само в Европа, но и в Азия. В Арабия и особено Япония и Китай калиграфията е изкуство, но и наука. В тези страни тя отразява на първо място вътрешната хармония, без която не може да се напише красиво (или по-скоро да се нарисува) дори една дума.
Българските и византийски средновековни ръкописи са предимно с религиозна тематика – евангелия, жития, проповеди, възхвали, псалтири и др. Може би затова писането на книга се е приемало като свещенодействие в тези държави. Това е отразено много добре на една миниатюра в Евангелие от Атонския манастир Дионисиу.
На нея евангелистът Йоан е представен с ученика си Прохор в момент, когато е осенен от Божествено вдъхновение – Йоан улавя спускащата се към него от небето Божествена благодат и я предава на ученика си, допирайки устата му. Този момент представя материалното поглъщане на думите на Бог. Именно такъв е бил и статутът на писача във Византия и България – човекът, който предава на обществото Божието слово.
Продължава в следващия брой с особеностите на българските средновековни ръкописи
