Пламен Павлов: Остана и да се извиним, че сме били под турско робство

до гого .Тъпанарино както и тогава така и сега има хора които продават всичко за пари и власт ,робсто е имало за жалост пак ни заробиха ,само че сега икономически .Затова недеи убеснява че не сме били под турско робсто

DrObU3 , [url=http://boahblbmwxrl.com/]boahblbmwxrl[/url], [link=http://jzfulgdayggr.com/]jzfulgdayggr[/link], http://zvojbcefcecc.com/

This is the ideal answer. Eveyrnoe should read this

ВОДАЧИ НА ВЪСТАНИЯ (1835–1856 г.)

Людмил Спасов, Пламен Павлов

Наред с Велчовата (Българската) завера до средата на ХІХ в. избухват редица въстания, като най-неспокойни са северозападните земи. В онези краища остават неуредени въпросите за държавната и т.нар. господарска земя, а българите са подложени на тежко данъчно облагане и произвол. Те са подтиквани към бунт и от съседна Сърбия, която се стреми да използва въстанията в свой интерес. През 1835 г. в Нишко въстават 16 села. Въстаниците очакват помощ от Сърбия, която посредничи между тях и официалната турска власт. Нишкият паша е сменен, като са дадени обещания за урегулиране на спахийските и господарски вземания, за отмяна ангарията, и т.н.

МАНЧО ПУНИН
Продължаващите беззакония водят до бунт в Берковско през юни 1836 г. Като водач се откроява Манчо Пунин от с. Бистрилица, по чието име въстанието е наричано “Манчова буна”. Близо четири хиляди селяни (огнестрелно оръжие обаче имат една стотина от тях!) се стичат към Чипровския манастир. От Сърбия идват съвети българите да изложат исканията си пред румелийския валия и да се разотидат. След обещания от турска страна Манчо разпуска въстаниците, търсейки убежище в Сърбия. Въпреки оскъдните данни, събирането на хиляди хора под ръководството на войводата Манчо е показателно за проявени личностни качества.
През 1836 г. се надигат и българите от Пиротско. Отначало техен водач е Никола Филипович, а след това Цвятко от Пирот. Високата порта взема енергични мерки. Изпратени са войски от София, Самоков, дори от Битоля... Сръбският княз Милош заповядва да не се допускат бунтовниците на сръбска територия. Същата година отново въстават българите в Белоградчишко, водени този път от Петко Тодоров. Бунтът съвпада с усмиряването на Пиротско, поради което борбата е преустановена.

ВЪРБАН ПАНОВ
Сред водачите на българите от западните земи по-отчетливо се откроява Върбан Панов, роден в края на ХVІІІ в. в с. Белимел (в дн. Монтанска обл.). И той е имал качества, за да бъде избран за предводител на събралите се отново в Чипровския манастир две хиляди бунтовници (1837 г.). Този път едва 30–40 души имат огнестрелно оръжие... Стига се до въоръжен сблъсък, при който въстаниците дават 17 убити, а турците – 12. Кръстю Нешин, помощник на войводата, с част от хората си успява да премине на сръбска територия. Върбан е имал планове през Влашко да отиде в Русия, но е заловен и обесен. Гредите за бесилото за взети от разрушената му от турците къща – недвусмислено внушение към българите какво ги очаква, ако продължат да се бунтуват.

МИЛО ЙОВАНОВИЧ И СТАНКО БОЯДЖИЯТА
Прокламираният Гюлхански Хатишериф (1839 г.), предоставящ равни права на всички поданици на султана, не променя тежката ситуация в северозападните земи. През есента на с.г. подготовка за въстание започват богатият търговец Мило (според сръбските автори Милое) Йованович от с. Каменица, един от двамата “коджабашии” на българите в Нишката нахия, Никола Сръндак от с. Горни Душник (в дн. община Гаджин хан, Нишко), Стоян Чавдар от Голям Кръчмир (дн. Велики Крчмир, общ. Гаджин хан), Станко Атанасов Бояджията от Власотинци (днес гр. Власотинце), поп Симон от Лесковец, поп Георги Янков от Поляница (в района на гр. Враня), Стаменко от Ястребец (планина, разположена близо до Ниш), Сава Божинов от Враня, някой си Еленич от Пирот, Младен от Бела паланка - участник в Първото сръбско въстание и др.
Въстанието избухва на Великден (6 април) 1841 г. по повод на извършените безчинства от мюсюлманска банда в църквата на с. Каменица, в които участва и племенникът на Нишкия управител Сабри паша. Според сръбския историк Вл. Стоянчевич двамата главни водачи са Милое Йованович и Станко Атанасов, съответно, в Нишко и Лесковецко. При започването на бунта Стоян Илич начело на петстотин души вдига на бунт полските села. Въстанието се разпростира и в Пиротско, Лесковецко, Вранско... Смята се, че в него са участвали около 18-20 хиляди селяни, лошо въоръжени и с разпокъсани сили. Бунтовниците прогонват турските гранични караули по границата на империята със Сърбия.
Въстанието стряска не само местните власти и мюсюлманите в Ниш и Пирот, но и правителството в Цариград. За неговото потушаване са изпратени редовни части от Ниш и Враня, както и арнаутски (албански) башибозуци. Съпротивата е сломена, като са разорени 225 села. Сърбия, противно на очакванията на българите, обявява неутралитет.
Въстанието в Нишко от 1841 г. предизвиква силен отзвук в Западна Европа. Френският външен министър Гизо възлага на Ж. А. Бланки да събере информация за потушаването на въстанието и да установи причините за него. Негов секретар е образованият българин Александър Екзарх. Бланки издава книга (1843 г.), в която описва страданията на българите. Днес в сръбската историография обаче Нишкото въстание тенденциозно е представяно като сръбско – достатъчно е да припомним, че дори и белградски вестници пишат за “въстание в България”...
По името на Станко Атанасов събитията през 1841 г. са наричани и “Бояджийската размирица”. Той е първенец от Власотинци – село, което през 1878-1879 г. е имало над 500 къщи и близо 3 хиляди жители. Наричат го “касаба” (“градче”). След разгрома на въстанието през 1841 г. Станко заедно с Никола Сръндак, Коста Чавка, Стоян Чавдар и др. бяга в Сърбия. Поради продължаващите албански безчинства и през 1842 г. българското население продължава да е настръхнало... За да бъдат омиротворени българите, на Станко и останалите водачи е дадена амнистия. През 1846 г. е разкрито е съзаклятие на 33 първенци, а като “най-опасен бунтовник, който сега подстрекава и заблуждава...” е посочен Станко Бояджията. Станко заедно с чорбаджията Мицо е осъден на заточение в Мала Азия. Решението е отменено, за да не се провокира по-силно недоволство сред местните българи.
Станко е на предната линия и през 1850 г., когато се готви въстанието във Видинско. Той е “баш-капитан” на “етерия” от 12 заговорници, но властите го изпреварват. При разследването се оказва, че Станко е изплащал възнаграждения на участниците в заговора. Парите са давани от сръбското правителство, което продължава да експлоатира наивността на българите и да си създава “лоби” сред тях.

ВИДИНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1850 Г.
В края на 40-те години продължаващите беззакония разпалват тлеещия конфликт във Видинско. Отново начело застават местните първенци, които тайно заседават в Раковишкия манастир. Те подготвят изложение до сръбския княз от името на 118 села, подписано от 232 кнезове и чорбаджии, в което настояват за посредничество пред Високата порта. Съгласно плана въстанието трябва да се обяви на Спасов ден – юни 1850 г., но избухва преждевременно – на 27 май 1850 г. На 4 юни предвожданите от капитан Кръстьо в Ломско въстаници са разбити. Загиват 60 души начело с техния водач. От оцелелите кнез Иван Кулин формира отряд от 400–500 души и тръгва за Белоградчик. На 6 юни турските власти нанасят тежко поражение на въстаническите сили край Видин, като загиват около 250 бунтовници. В началото на юни в бой при Белоградчик селяните загубват 50 души, а турските войски – 10–15 души.
Съпротивата на вдигналите се 15 000–16 хиляди селяни обаче не е сломена. Те създават свои лагери в гористите крайгранични райони, а Русия и останалите “велики сили” проявяват интерес към събитията. Това принуждава Високата порта да се въздържа от прилагането на груба сила. Започват дълги и мъчителни преговори. Делегация начело с баш-кнеза Петко Маринов заминава за Цариград с пълномощно, подписано от 154 старейшини и 77 села. Издигат се две основни искания: уреждане на аграрния въпрос и предоставяне на Видинския санджак на автономия, подобна на сръбската. В началото на 1851 г. Високата порта издава ферман господарските земи да бъдат продадени на българските селяни, а земевладелците – обезщетени със съкровищни бонове. През 1853 г. поради неудовлетвореността на българските селяни се налага да се измени схемата за уреждане на поземления въпрос. Искането за автономия, макар да предизвиква дебат в Цариград, е оставено без последствие, а избухването на Кримската война осуетява по-нататъшни стъпки в тази посока от страна на българите във Видинско.

ИВАН КУЛИН
На някой друг, а “първостепенний войвода” Панайот Хитов пише: “Дядо Иван беше един от ония българи, които са посветили сичкия си живот на България и нейната свобода...”
Иван Кулин е роден през 1803 г. в с. Медковец. Баща му Ангел Кулин по време на кърджалийските размирици е хайдушки войвода, за известно време служи при Пазвантоглу, но скоро се включва в сръбското въстание в дружината на Хайдут Велко. През 1811 г. е заловен от турците в собствения му дом и обезглавен пред очите на едва осемгодишния Иван... Чувството за мъст, с което израства малкото момче, се засилва още повече, когато през лятото на 1825 г. е убит и неговия брат Тодор.
Иван Кулин взема участие в Берковското и Пиротското въстание. Тогава е хвърлен във видинския затвор. През 40-те години на ХIХ в. се завръща в Медковец и е избран за негов кнез. Във въстанието от 1850 г. Иван Кулин играе ключова роля. Скоро след преговорите Кулин и други първенци са заточени. През 1853 г. той бяга във Влашко, после се установява в българския градец Зайчар на сръбска територия. Замесен е и в т.нар. Димитракиева буна през 1856 г., като отново успява да побегне в Сърбия.
Старият поборник подпомага Георги Раковски при създаването на Първата българска легия през 1862 г., а през 1867 г. участва в сформирания от Любен Каравелов революционен комитет в Белград. Тогава е организирана голямата Зайчарска чета с войвода Иван Кулин и военен командир неговият племенник, сръбският офицер Еремия Българов. Измамени от привидно приятелското отношение на сръбските власти, четниците (според някои данни не по-малко от 500 на брой!) правят опит да преминат границата. Авангардът от стотина души, воден от Еремия Българов, попада в засада и е подложен на обстрел от турците, а и сръбската гранична стража открива огън по тях... Българов е арестуван, лежи четири месеца в сръбски затвор, после отива във Румъния и загива като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (юли 1868 г.). “Дядо” Иван Кулин продължава да живее в Зайчар, като е следен от сръбската полиция до самия край на своя бурен живот (14 юли 1870 г.)
ДИМИТЪР ПЕТРОВ И “ДИМИТРАКИЕВАТА БУНА”
През 1856 г. Димитър Петров от Силистра, офицер от руската армия в Кримската война, се озовава в Белград. Оттук “капитан Димитър” с група съмишленици се премества в Гургусовец (дн. Княжевац), където идва и Иван Кулин. На 12 май 1856 г. те вдигат на въстание около 400-500 селяни в Кулско. Вместо да окаже помощ сръбското правителство уведомява османските власти. На 18 май при с. Влахович (Подгоре) се води тежко сражение, в което зле въоръжените въстаници са разбити. С тридесетина четници след две седмици войводата се оттегля в Сърбия. През 1857 г. турците искат той да бъде екстрадиран, а по-нататъшната му съдба е неизвестна.

КАПИТАН “ДЯДО” НИКОЛА
Никола Филиповски е роден през 1800 г. в Силистра. През 1843 г. участва в Третия Браилски бунт. Осъден е на 15 г. каторга заедно с Васил Хадживълков (вж. статията за него), като е освободен през 1848 г. През 1853 г. се установява в Търново, за да подготви въстание в хода на Кримската война. Приема се, че е във връзка с Г.С. Раковски, а може би и с русите. Под приктритието на моден шивач (“френктерзия”) Никола Филиповски се сближава с видни граждани, обикаля Лясковец, Трявна, Габрово, околните села. Съдействие му оказват Петко Р. Славейков, архимандрит Йосиф Соколски и др. Според Пандели Кисимов, след края на Кримската война, “... съзаклятието почна нов план (...), за полагание [привеждане] в изпълнение на Хати-Хумаюна, издаден от самия султан...” – т.е. да демонстрира недоволството на българите от бавенето на обещаните реформи.
На 29 юни 1856 г. Никола Филиповски събира съмишленици в Петропавловския манастир над Лясковец. Той тръгва с 15-20 (според други данни 13) души, за да вдигне на бунт планинските села и махали. В Соколския манастир е осветено знамето. Връзката с габровските съзаклятници е осуетена, но малката чета влиза в битка с преследващата я потеря. Капитан Никола потегля към Трявна, но при махалата Дончовци намира своята гибел. П. Кисимов отбелязва, че “... това съвсем неудачно изкарано движение има това историческо значение, че в нашия Балкан сега за първи път пукна пушка и кръв се проля за политическа цел (...), приготви и настрои духовете за бъдещи революционни движения...”

bılgarite ne sa iskali da vızstavat , za tovca sa gi karali nasila tıy nare4enite 4etnici ta iskam da kaja nikoy ne e iskal da si razvali kefa pık i nyamalo za kakvo vsi4ki sa bili dovolni za tova[bouncing]

Сега, "многознайко" слушай да те светна по някои въпроси, дето не са ти ясни! РОБСТВО Е ИМАЛО! РОБСТВО, ЗВЕРСКО, ЖЕСТОКО И АНТИЧОВЕШКО! Вярно е, че българите в османската империя са имали собственост и все пак някакви права. Обаче известно ли ти е, че робство и роби в тази империя е имало чак до началото на 20ти век?! Официално робството е отменено чак през 1845г., под натиска на европейските държави, но на практика то си е съществувало без никакви проблеми. Тази империя е контролирала огромни робски пазари от Африка до Истанбул в които са се продавали стотици хиляди българи и българи! Това са били роби, уважаеми ми "многознайковец"! След всяко въстание, дори след късните Априлско и дори след Илинденско-преображенското въстание хиляди българи са отвличани по робските пазари! Не, че когато не е имало въстания пак не са отвличани де...Така, че когато Ботев, Вазов и Левски говорят за ИГО СТРАШНО, РОБСКИ ОКОВИ, КЪРВАВ ЯРЕМ И ПРОЧИЕ, ВЗЕМИ МАЛКО СЕ ПООБРАЗОВАЙ, А НЕ МИ ПИШИ ПРОСТОТИИ!!!!