Валери Симеонов: На някои е дал светлина, а други е обгорил

Автор: Интервю на Севдалина Пенева

- На годишнината от смъртта на Николай Хайтов, през юни 2003 година, е премиерата на документалния филм на СКАТ „Живи разкази за Хайтов“, в две части. Година по-късно излиза и биографичната поредица от пет серии „Кольо... това е“, която е отличена с две престижни награди – на фестивалите „Българската Европа“ в Русе през 2004 г. и „Осмата муза“ в НДК-София през 2005 г. По-късно се появява и „Хайтов исписание „Родопи“. Какво е най-голямото достойнство на всички тези филми?

- Започнахме да правим филми за Хайтов, защото искахме да увековечим неговата памет. Да направим популярен неговия пример за това, как човек трябва да отстоява рода си, родината си, правото си да бъде българин. И този пример да остане за поколения напред.

Винаги ми е било напълно ясно, че историята и документалистиката по принцип са продукти на съвремието. И че паметта за личности и събития изцяло лежи като отговорност на съвременниците – какво от написаното и изговореното ще остане за историята. Хайтов е един неодялан родопски камък, който винаги е бил неудобен на всички власти, на всички кариеристи и родоотстъпници. И точно поради тази причина силните на деня много бързо щяха да подменят паметта на историята, да се погрижат тя да го забрави.

Ето, това беше главната причина да вложим всичко от себе си – и аз, и телевизията, и хората, които работят в СКАТ – да покажем кой всъщност е Хайтов – един от последните класици от онова време, когато литературата възпитаваше, поучаваше ни, учеше ни на всички общочовешки ценности, караше ни да мислим. И да се противопоставим на опитите за омаловажаване на делото му. Това е и едно от най-големите достойнства на тези документални филми.

Има и още нещо. Филмите са запечатали живи и неподправени разкази от хора, които вече не са между живите. Давах си сметка още тогава, че ако не започнехме работа по този проект много бързо, неговите съвременници един по един ще си отидат от този свят. Затова се заехме с издирването на хора веднага след смъртта на Хайтов.

И успяхме да направим най-важните интервюта – с негови съученици, с негови връстници и приятели, някои от които отдавна ги няма сред нас – приятеля от младежките години Петър Кючуков от Асеновград, състудента Георги Трошанов  от София, писателите Богомил Райнов и Марко Семов, актьора Велко Кънев, режисьора Иван Андонов...
Умишлено работихме при изключително голямо напрежение и с голямо темпо. Филмите бяха заснети буквално в рамките на 1 година. И съответно монтирани и излъчени.

Заразяхме абсолютно всички други проекти на телевизията и заложихме на това. Да минем по пътеките му, по местата, на които е протекъл неговият живот, да се срещнем с хората, които са го познавали и още го помнят съвсем жив. Знаехме, че ако не бързаме, след година вече възможността да направим такъв филм, ще е намаляла буквално с 50%. Така че нямаше ден, нямаше нощ, нямаше хубаво или лошо време...

- При едно от първите ви пътуванията из Родопите в търсене на спомени за Хайтов, е имало интересен момент. Хора от Асеновград са ви насочили към някакви лозя в планината, където можете да откриете интересен събеседник, който има какво да разкаже за Хайтов. По пътя завалял проливен дъжд, а първото място, където сте отбили да питате за този човек, се оказало точното...


- Това означава, че Господ е бил с нас. Мога да разкажа случая - тръгнахме от Пловдив, минахме през абсолютно непознат път, през Михалково, на път за Девин. По телефона държахме връзка и уточнявахме къде се намира човекът, на който знаехме единствено името – Васил Кайков.

Оказа се, че точно този ден не бил в Девин, а отишъл на лозята, до които се стига по черен път. Получихме описание на някакъв планински терен. Всичко непознато, заваля страхотен дъжд, пътят не се виждаше изобщо. Намерих една полуизоставена къща, почуках на вратата и се оказа, че вътре е точно този човек. Взехме го, отидохме в Девин, направихме интервютата.
Оттам тръгнахме за Лисичево, в Горското стопанство.

Точно стигнахме и времето се оправи, а като си направихме снимките, пак заваля. Просто Господ си беше с нас. Или може би духът на Хайтов ни е помагал навсякъде. Такива невероятни чудеса ставаха. Не може при непрекъснати обилни дъждове, точно на мястото, където трябва да снимаме, да грейне слънце, а като свършат снимките – тогава пак да завали дъжд. Но беше така през цялото време. Буквално за 3 дни бяхме заснели материал за 2 филма. Кръстосахме целите Родопи и навсякъде имахме късмет, намирахме хора, които са го познавали. И навсякъде местата, където трябваше да снимаме, бяха окъпани от слънце.


- Как си обяснявате това, че една частна телевизия като СКАТ се е нагърбила с такъв къртовски труд, да съхрани спомена за Хайтов, а националните телевизии, които имат огромни бюджети, до този момент не са направили нищо?

- Тези телевизии не са български, включително и обществената национална - и тя не е българска. Тя е на всички други, само не и на българите. Тя, а и останалите, всъщност обслужват само властта. А властта никога няма интерес от праволинейни хора, за да поръча и финансира филм за Хайтов.

На властта й трябват слуги, трябват й слугинажни телевизии – и си ги получава. Да не говорим за бТВ, да не говорим за НОВА. Между другото, на великия тогавашен програмен директор на Нова ТВ Стефан Димитров лично аз, заедно със съдружника ми Данчо Хаджиев, му предлагахме безплатното, безвъзмездното излъчване на филмите за Николай Хайтов. Той отказа.


- Кой финансира филмите на СКАТ за Хайтов?

- Намерил съм тогава пари, спрял съм всякакви други разходи, заради този проект. Направил съм максимално възможното, за да го има днес филма „Кольо... това е“, за да се увековечи паметта на Хайтов. Основната работа по филма свърши Мартина Чачевска. Аз съм бил човекът, който е помагал, насочвал е процеса, контролирал съм монтажа.

Тогава той се правеше в едно тясно помещение, с размери 1,50 на 1,80 метра, без климатик вътре, без прозорец, при температура 40 градуса, няма ден, няма нощ - при такива условия сме работили. Но се е получило, защото работата ни е била с желание и себеотдаване. И аз не мога да си обясня магията, че филмът стана толкова добър, в общи линии никой от нас не беше кой знае какъв професионалист в правенето на документални филми. Явно има висша сила, която помага в такива случаи.


- Като изключим най-близките роднини и приятели, имаше ли някой, чийто разказ силно да ви е впечатлил?

- Тези хора, с които се срещахме, ме впечатляваха не само с разказите си, а и със собствените си съдби. Това бяха хора от старата генерация, дълбоко свързани с българските си корени, преживели какво ли не.

Филмът стана толкова добър и благодарение на изключителното съдействие на Александър и Здравец Хайтови. Те подадоха адресите, те уговаряха интервютата, благодарение на тях направихме „Кольо... това е“. И благодарение на Жени Божилова, която предостави огромен снимков материал и също разказа свои спомени.

Някои от интервюираните мъже бяха царски офицери, разказваха как са воювали в Македония, Сърбия и т. н. Други пък бяха много полезни с разказите си за Хайтов, когато е бил в Горското стопанство – как е шил първите униформи, как е допуснал за първи път да се осигурява хранене на работниците в лесничейството сутрин.

Как е направил помощно стопанство към Горското стопанство, нещо невиждано за началото на 50-те години, как от него са се изхранвали тогава хората, които по това време гладували. Построил е постройките към стопанството, без проект. Те още са си там и всеки може да отиде да ги види в Лисичево.

Всичко, което е правил го е правил за хората и за да върви работата. Много такива неща научихме за него. Хората, които са работили с Хайтов, като че ли са попили от неговите най-хубави качества. Той е оставил светлина навсякъде, където съм минал, абсолютно навсякъде. На някои е дал светлина, а други е обгорил.


- Имало е идея, преди Хайтов да почине, СКАТ да направи документален филм по „Диви разкази“?

- Тази идея е от 2000-та година - да започнем да правим документални филми, които да са свързани с „Диви разкази“. Като Хайтов обеща да ни заведе на всички места, където са се развивали сюжетите на тези разкази. Тъй като почти всичко (по-голямата част) в този сборник е по действителни случаи и пресъздава действителни човешки съдби и характери. Той лично настояваше да направим такъв филм, но животът ни отнесе и това остана на заден план. Пропускът беше мой, че не проявих и аз настоятелност. За което много съжалявам.


- Възможно ли е сега такъв филм все пак да бъде реализиран?
- Страхувам се, че не е възможно, защото няма живи свидели. Защото Хайтов е писал тези разкази по разказите на участниците в събитията, на очевидци, а тези хора най-вероятно не са между живите.


- Но пък сигурно има запазени архиви?
- При сина му – Александър Хайтов, е събран пълният архив на Николай Хайтов, но това е нещо огромно като труд и обем - документация, която трябва да бъде прелиствана, изследвана и просто времето за това ще бъде много повече, отколкото, ако беше жив и би ни показал. Няма да го има самият автор, който да ни разведе, да ни покаже кашлите, полянките, където са се развивали тези епични действия.


- Вие познавахте ли добре творчеството му, преди да се запознаете с писателя лично?

- Да, разбира се. Той ми е бил любимият автор и много внимателно и детайлно го четях още от гимназията. Като студент бях абониран за списание „Родопи“, което получавах в общежитието, колкото и трудно да ставаше това. Но имам пълната периодика на това списание за всичките тези години. За мен представляваше огромен интерес творчеството на Хайтов, всички негови книги съм ги купувал в момента, в който се издадат.

Много от тях (защото изчезваха веднага от книжарниците), заедно с Данчо Хаджиев сме ги купували след дълго чакане пред книжарниците в София – от предната вечер, като сме се сменяли през нощта. За да можем, като отворят, първи да влезем и да си купим книгите, които нямаме. Така съм си взел например „Диви разказ“, преди години те не се намираха. Това бяха апокрифни книги. Най-четените в България са били... Подписвам се с двете ръце за това, което казвам.

Хайтов, както е широко известно, въобще не беше долюбван от властта, неговата праволинейност никак не беше по вкуса на слагачите при социализма, а сега пък не е по вкуса на слагачите на прехода. Както вече казах, един ръбест камък за всички безгръбначни в България, които за съжаление са доста.

Ще продължавам, докато съм жив, да увековечавам името на най-големия български националист на съвремието ни. И пророк. Защото човек, като прочете публицистиката му, писана в началото на 90-те години, има чувство, че е писана вчера.



В категории: Интервю , Горещи новини