И как Хайтов накара цяла България да запее песента за „капитанина“
Автор: Димитър Пейчинов
Току-що първите слънчеви лъчи на ранната септемврийска утрин са докоснали къщите и земиците на градчето Куклен. Тих ветрец се е понесъл от връх Руен по стръмните родопски ребра към равна Тракия. Ранобудни жители на градчето са се устремили към лозовите масиви, а други пердашат към автобусната спирка – за големия град край тепетата.
По алеята на паркчето, от запад към културния дом, възрастна кукленка води за ръце две внучета. Така стигат до барелефа на акад. Николай Хайтов и по-малкото дете прави крачка към него, стискайки китка цвете...
- Чичко Хайтов ме гледа! Той ходил ли е на детска градина?
- А къде е Капитан Петко войвода? – любопитства братчето му.
- И моят внук така ме разпитва, минавайки оттук. Кара баща си да му чете есетата от „Шумки от габър“. Но много обича и „Ако бяха живи“ , където Хайтов разказва за родителите си. Пък нали с него са от едно село – Яврово. А вие пък сте от тракийско потекло, нали? - спира се до бабата една нейна позната.
Право е детето. Тук, редом със сина на Родопа – Хайтов, трябва да е и този на Тракия – легендарният Капитан Петко войвода...
С този филм Хайтов предизвика България да запее песента „Петко льо, капитанине“. Щом се спомене името на писателя, идва и образът на войводата. Както в паметта народна, така и в отвъдното. Те са неразделни...
Не скривам: при видяното и чутото край барелефа му в Куклен, изтървах сълзите си. Немедлено ме жегна мисълта на биографа: „...Когато войводата потъва в гроба, една загадъчна усмивка застива на лицето му, заедно със своята весела тайна... Неговият огнен дух, вместо да гасне, все повече свети и сгрява сърцата ни...“
В края на лятото на 1878 г. (преди повече от 130 години), по тези руенски ребра на Родопа над Куклен, по пътеката към Голямото кале, а не през тази на Божарица, а може би през римския мост на Мечи дол, крачи и по-точно се катери едрият като хала и пъргав като котка тракийски войвода. Край днешната хижа Руен, в местността Балабаница, където е била селската мандра, го посрещат с прегръдки, песни и гайди дедите ни рупци.
От кукленските гори започват битките на Капитан Петко войвода за освобождението на Родопите. Оттук той и брат му Стайко ще се ловят денонощно гуша за гуша с подтисници и поробители. На територията на община Куклен, край хижа Здравец, ще остави завинаги своите кости Стайко. На Стайкова ливада...
За тези героични битки признателните родопчани ще сътворят, съхранят и запеят чудно хубави благодарствени песни и спомени, които се предават на потомците.
За детската градина на чичко Хайтов
Тя е била там горе, на добре виждащата се от Куклен гърбина на Могилата – този най-североизточен ръкав на връх Руен, емнал се стремително към равнината. Щом стъпил на крака, чичкото се дотътрил до тази, станала му любимка върлина и от нея за първи път видял Куклен, големия град Пловдив, млатещия снага по равнината трен.
Там, в пазвите на Могилата, под борове и габъри, когато прописва, е писалището му. Върху дамгосан от природните стихии калъплия камък поставил пишещата машина. Там е написал и най-хубавите си произведения, одушевени с обич към живота, природата и майка България.
Другата му „детска градина“, когато поодрипнал, била край изворите на препускащия по нанадолнището, пелтечещия през центъра на Куклен, Мечидолски поток. Той се вглеждал в неговите сини вирове. Гмуркал е боси крачета в бъбривеца. Захласвал се е по танцуващите трепетликови листенца, свирукал е, акомпанирайки на черноризеца кос.
Привечер, качен на бащината гърбина, е подкарвал воловете към селото. Край този поток слуша разказите на отшелника монах от манастира „Св. Врач“ и ще остави „Козият рог“, обходил световните киноекрани. Без този – неговият, „Козият рог“, трудно бихме оцелели в бъдещето като българи.
