Бог да го прости и българския спорт

Автор: Стефан Солаков

След като погребаха ядрената енергетика, селското стопанство и националната сигурност, управляващите ни „гербери“ методично съсипват и българския спорт. Изминаха три години, откакто „най-печеният спортист“ на България бате Бойко доста неумело имитира своя учител Тодор Живков и се опитва да командва не само политическия, но и целия обществен живот в нашето клето Отечество.

Навремето бай Тошо плащаше щедро и изискваше от спортистите, а и изискваше от спортните деятели да разнасят славата на България по целия свят. Неговият ученик Бойко Борисов също плаща, но само на приближени до властта клакьори и на практика удари балтия на спортни дисциплини, с които се прочухме и станахме уважавана  нация през изминалите десетилетия.

„Плаче ми се като гледам как иранци и кубинци печелят медал след медал“, изстена коментатор на БНТ, наблюдаващ как онези, които навремето биехме наред на олимпийските терени, днес стават шампиони пред печалния поглед на българските зрители, напразно очакващи медали от големия спортен празник в Лондон.
Малцина днес ще си спомнят, че само преди няколко олимпиади България беше в челната шестица на спечелените титли и медали. Дори временно се бяхме издигнали до трета позиция, непосредствено след спортните гиганти СССР и САЩ.

Социалистическата държава не жалеше средства за подготовката на елитните ни спортисти. Не бяха забравени и детските школи, откъдето се „излюпваха“ и после разперваха крила новите олимпийски, световни и европейски шампиони.

С носталгия моето поколение често мечтае за големите спортни турнири в близкото минало между софийските училища, когато масово участваха деца от всички възрасти под патронажа на най-изтъкнатите клубове в столицата. „Левски“, „Славия“, „Локомотив“, „Академик“ и ЦСКА редовно попълваха своите представителни тимове с талантливи младежи директно от училищната скамейка. От спортните роти на армейците и на строителните войски тръгваха бъдещите шампиони, чиито върхови постижения учудваха и дори сериозно ядосваха нашите конкуренти в световния спорт.

Завиждаха ни не само противниците от „капиталистическия лагер“, но и нашите „приятели“ в СССР, ГДР и останалите социалистически страни. Тодор Живков шумно се радваше на българските спортни успехи, които до голяма степен компенсираха икономическата деградация на държавата и успешно тушираха недоволството на българите, предпочитащи да плачат заедно с нашите шампиони и националния химн, отколкото да се замислят по-дълбоко за живота си под ботуша на съветската политическа диктатура.

И ето ни днес – свободни! Няма го партийния секретар на БКП да следи всяка стъпка на българските граждани, няма я и политическата полиция, която според някои днешни умници държала в железен капан цялото ни общество. Заедно с тези клещи на тоталитарната власт обаче изчезна и най-главното качество на предишния ни живот – сигурността. На трудещите се, че ще имат постоянни и гарантирани доходи. На пенсионерите, че ще изживеят старините си достойно. На учащите се, че ще получат стабилно образование и престижна професия. На болните и социално-слабите, че държавата ще се грижи за тях до последния им дъх.

Спортистите също не бяха пожалени от „демократичното“ торнадо, обрулило България след 10 ноември 1989 г. Щедрата държавна подкрепа изчезна като дим и най-престижните дисциплини, носещи запазената българска марка, шумно се сгромолясаха пред очите на целия спортен свят. Вдигането на тежести и художествената гимнастика, които ни носиха цели колекции от шампионски медали, бяха обругани и буквално съсипани от шайката некадърници, оглавили не само спорта, но и политическото управление на страната.

Мнозина елитни състезатели и треньори панически избягаха от негостоприемната си родина и започнаха да печелят пари и спортна слава под флага на чужди държави, които навремето бяха лесна плячка за нашите спортисти, а днес купуват на килограм и превръщат в еничари талантливите български момичета и момчета, лишени от вниманието и подкрепата на собствената си родина.

И докато днес цяла България пролива сълзи за огромния провал на Олимпиадата в Лондон, клакьорите на властта се надпреварват в усилието да оправдаят гробокопачите на родния спорт. Възторжени репортажи за посещението на премиера, президента и кохортата министри-безделници в английската столица, звучат трагикомично на фона на всеобщото унижение.

Мелодраматичните  излияния за мъжеството на гимнастика Йордан Йовчев, наричан ласкаво от колегите му „Данчо Стогодишни“, не могат да прикрият очевадния факт, че държавата днес е неспособна да създаде нови спортни звезди, които да сменят досегашните шампиони. И Мария Гроздева, и Ивет Лалова, и Ваня Стамболова бяха жертвани незаслужено пред олтара на управляващата ни некадърност.

Новата спортна слава не се създава от най-младите хрантутници на властта, за които Олимпиадата в Лондон била „удобна възможност да потренират“! Думите са на някой си Антон Ризов, млад състезател по спортна стрелба, разходил се до английската столица, за да разбере точно там, че дисциплината стрелба на 50 м от легнало положение не му била „достатъчно ясна“. Затова и се класирал на 42 място от 50 участници.

Това е положението. Днес хвърляме грешни пари, за да строим грандомански проекти за така наречения спортен елит, а отдавна забравихме детските школи. Примамваме с финикийски знаци състезатели от други страни, а нашите таланти печелят медали като гурбетчии в дивия Ориент. Шефката на Олимпийския ни комитет Стефка Костадинова примира от радост, че е получила в Лондон поздравителна телеграма лично от бащицата Борисов, а безотговорно нехае, че зад гърба на самохвалния шум около присъствието на „доктор хонорис майната“ Христо Стоичков в английската столица, българският спорт се търкаля към пропастта на националното унижение. Там, където вече са запокитени и други ценности на нашата държава и най-вече достойнството и патриотизма на многовековното ни Отечество.



В категории: Коментари , Горещи новини