Християнската обител „Св. пророк Илия“ в южното подножие на Стара планина, недалеч от Сливен, е надежда за хиляди болни миряни
Автор: Моника Белова
Българският Ерусалим“ – така сливналии наричат манастира „Св. пророк Илия” край близкото село Чинтулово. Десетки поклонници твърдят, че на това място усещат силно присъствието на божествената сила.
Светата обител е изградена в днешния си вид в края на XX и началото на XXI век. Но мястото се почита като светилище още от римско време – чак от около 345-365 г.
По-късно, след събитията около създаването на българската държава, теренът се устройва в оброчище.
През няколкото века от българската историята, белязани с тежестта на робството, там се настаняват дервишите, като почти цялото село е изклано, а малцината останали живи местни жители се изселват в Бесарабия около Одеса, и по-точно в с. Димитрово.
Около 1829-1830 г. сливналията дядо Киро, по прякор Савака, изградил при текето край село Касъмово (старото име на Чинтулово) гробница по турски образец. Това място се свързва с преданието за смъртта на двамата братя Илия и Димитър и вярата на християните в житията им и в чудесата, които стават на техния гроб. Впрочем старото име на селото идва от „Касъм“, както турците наричали Димитър.
Според преданието, пренесено през поколенията от местните християни, братята Илия и Димитър били овчари при местния бей. Веднъж той заминал на поклонение в Мека.
Неговата жена приготвила гюзлюми и се размечтала колко хубаво щяло да бъде, ако сега и мъжът й е до нея: „Де е сега агата, че да си хапне” – думала си тя. Илия чул желанието й и казал, че той може да му занесе ястието. Кадъната се учудила на неговите думи, но все пак му загънала гюзлюмите в чевре с поднос и му ги дала.
Когато на следващия ден агата се завърнал от далечна Мека, дал на жена си тепсията и чеврето и благодарил за топлите гюзлюми.
А тя му разказала всичко, което се случило. Двамата не могли да си обяснят случилото се по друг начин, освен с това, че Илия е човек на Аллах. Започнали да искат от него и от брат му да приемат мюсюлманската вяра. Те обаче категорично се възпротивили и останали верни на Христа.
Според една от легендите те избягали от султана, а той заръчал да ги настигнат и убият, после да ги погребат и да потурчат гробовете им.
Речено-сторено. Хванали Димитър и го убили, а Илия ранили тежко. Там, където капнала кръвта му, бликнала лековита вода.
В друг вариант пък Илия се помолил на Господ за капка вода и тогава бликнало аязмото. След това измолил Господа да не го оставя на това място и тогава тялото му се вдигнало и се пренесло на Ада тепе (Светиилийските възвишения) край новозагорското село Омарчево.
Друга легенда разказва, че завели Илия на текето, където се били събрали дервишите. Те го заплашили със смърт, но праведникът не склонил да предаде вярата си и бил съсечен от турците. Над мястото, където го убили, от небето се спуснали седем кандилници и тялото му се възнесло в небесните селения. Посечените мощи на Илия паднали в същото това село Омарчево, където издигнали гробница в негова чест. Днес обаче тя е напълно срутена.
След Илия бил съсечен и брат му Димитър, също смятан за светец, тъй като и той погива за християнската вяра. На гроба му е построена гробницата в село Касъмово, която носи неговото име.
Така или иначе, независимо в коя легенда има повече истина, във всеки един от вариантите й двамата братя не предават вярата си.
След тяхната смърт на гроба край днешно Чинтулово започват да се случват чудеса. Стотици са парализираните и хроми хора, получили изцеление, потапяйки краката си в една вдлъбнатина край него. Тези, които оставали да пренощуват, на сутринта си тръгвали напълно здрави. А после давали курбани като израз на благодарност.
Упокойното място се почитало еднакво и от българи, и от турци. Ала българите смятали, че свети Димитър е техен светец, защото платил с живота си за християнската вяра, и изхвърляли лоените свещи, оставяни от турците на гроба.
За да има къде да изразяват почитта си към Илия и Димитър, жителите на тогавашно Касъмово решили да изпратят прошение до Народното събрание, за да превърнат текето (гробницата) в християнски параклис. С указ, подписан от Фердинанд, тяхната молба е уважена и на Илинден (20 юли) 1905 г. тогавашният Сливенски митрополит Гервасий освещава гробницата и тя вече става известна като параклиса „Св. пророк Илия”.
Самото теке се състояло от две стаи, коридор, водещ към гробницата, самата гробница, а след нея още няколко одаи, една от които със сервизно помещение. В така оформилия се манастир можело да се води отшелнически живот.
Местните още разказват за някой си Стойко от близкото Мечкарево, който 18-годишен бил докаран в манастира с волска кола. Младежът не можел да ходи, но след като преспал една нощ тук, на другия ден се прибрал пеша в селото си. Дъщеря му Дора свидетелства, че баща й доживял до 84-годишна възраст, без никога да се оплаче от болки в краката. И допълва, че когато била малка, на всеки Илинден майка й я пращала да занесе дар на свети Илия и да запали факла в манастира.
Не са малко и чудесата, сътворени от водата в манастирското аязмо. Когато поклонниците, които идват тук, си налеят от нея, първо я носят в храма, а после и на гроба на свети Илия. След това я отнасят в домовете си и пият от нея, когато не се чувстват добре.
До някое време за светата обител се грижели две жени, но след тяхната кончина постройката на манастира започва да се руши и някъде към средата на 60-те години на миналия век рухва напълно.
Възстановяването на църковния комплекс започва едва на прага на 21-то столетие, през 1999 г. В тази дейност се включват с доброволен труд и парични дарения много хора от близо и далеч. А анонимна благодетелка от Сливен дарява над 1 милион лева за строителните дейности. Църковните настоятели планират да изградят отново манастирска сграда и там, където е самото лобно място на двамата братя.
