Мариета Недкова е посветила в редкия занаят и много деца
09 Октомври 2012, Вторник
Носителка на приз от националната кампания „Пазител на традиците“ разкрива тайните на древни български практики
Автор: Веселина Николова
Бече трета поредна година в страната се провежда станалата вече традиционна, но единствена засега кампания в подкрепа на българските занаяти „Пазител на традициите“. Гласуването за тазгодишните победители все още не е приключило, но пък ще ви срещнем с една от носителките на престижния приз в категория „Занаяти“ за 2011-та Мариета Недкова.
„Отличието представлява една дървена статуетка. Но не стойността й е важна, а признанието и емоцията“ – коментира 46-годишната софиянка своята награда.
Мариета от години се занимава упорито със съхраняването и популяризирането старите български традиционни занаяти. Още като дете тя усвоява всички умения, които се практикуват в нейния дом – бродиране, плетене на една и две куки, тъкане на стан, кожарство, плъстене. От 1987 г. е член на Задругата на майсторите на народни и художествени занаяти.
Впоследствие се отдава по-сериозно на кожарството – първоначално като хоби, а по-късно и професионално. Иначе по образование е математик и е работила известно време в Организация за съдействие на отбраната като преподавател по радиотелеграфия.
Голям принос за отдаването й на кожарството има нейния баща Йордан Костов, който е един от основателите на Задругата на майсторите.
Мариета буквално израства в неговото кожарско ателие. В един момент й се налага да си остане вкъщи, за да се грижи за децата си и болния си брат, и тогава изработването на кожени изделия се превръща за нея в начин за препитание.
„Кожата се съчетава с всички познати материали – дърво, метал, керамика, текстил. За разлика от домашните декоративни занаяти, които са се практикували във всяко семейство, за кожарството е необходима занаятчийска работилница с определени инструменти и пособия. Тях опитният майстор в много случаи сам проектира и създава, в зависимост от технологичната необходимост, възникнала при производството на конкретно изделие“ – вещо обяснява занаята си столичанката.
Тя припомня, че обработката на кожа е позната още от древността и е свързана както с бита, така и с естетическите потребности на хората. И дава за пример използването на този материал за така необходимите в миналото седла, хамути, поводи, кожените мяхове, торби и дори за богато орнаментираните и обковани със сребро подвързии на ръкописните и старопечатни книги.
След време баща й решава да изучи и технологията на плъстите. Тъй като този занаят в нашата страна е почти изчезнал в края на 50-те години на миналия век, бай Данчо се разравя в етнографски материали и започва да води разговори с хора, практикували го навремето. Той успява с тяхна помощ да възроди старата традиция. След което предава уменията си в тази област и на дъщеря си.
„Плъсти се наричат изделията, които се правят от неопредена вълна.
Наименованието идва от думата сплъстяване, защото се ползва точно това нейно свойство. За направата на плъсти не е нужно нищо друго освен вълна, вода, сапун и... здрави ръце, разбира се“ – обяснява Мариета технологията на занаята.
Тези умения сме наследили, които си служели с тях при направата на юрти например. Това е сравнително лесен занаят, защото за него не са необходими специални инструменти за работа. Може да се упражнява навсякъде, вероятно затова е бил толкова разпространен в Европа и Азия. У нас най-много майстори на плъсти е имало в историческия град Копривщица, където още можем да видим постелки и дори преградни стени в къщите, направени от плъсти. Всъщност това е една много добра изолация от студ и влага.
Плъстите са имали и обредно значение. Те са били подарявани по сватби и кръщенета.
Чрез декоративно-приложното изкуство днес тези изделия придобиват ново, съвременно звучене и са великолепно допълнение към модерния интериорен дизайн.
Към днешна дата Мариета Недкова преподава тънкостите на плъстенето на деца с увреждания. Тя е щастлива, че голяма част от тях след това са продължили образованието си в художествени училища със специалности в областта на приложното изкуство. Иначе има последователи от всички възрасти, които с времето стават все повече.
„Интересното е, че децата изработват предимно различни фигурки, декоративни пана, пластики, докато по-възрастните хора предпочитат да направят нещо по-практично – например ръкавици, шалове, шапки и т. н.“.
Мариета отбелязва също, че макар майсторите на плъсти у нас да се броят на пръсти, всички те се придържат към автентичната традиционната технология и черпят вдъхновение от образци, запазени в музеи и съхранени в частни домове.
Две думи и за Майстор Йордан
Бащата на Мариета Недкова – Майстор Йордан Костов, е носител на много награди и има участия в десетки изложби в страната и чужбина. През 2002 г. той получава отличие за общ принос към развитието на занаятите в България.
Бай Данчо е роден в габровското село Бичкиня, но израства в Бяла черква и учи в гимназията в Павликени. Отрано му се налага да работи за прехраната си. Още като ученик чиракува при майстор сарач (който изработва седла, хамути, юзди за впрегатни животни и други изделия от дебела обработена кожа). По-късно започва да се занимава и с живопис. До 1946 г. работи като военен, а след като е демобилизиран, става началник на цех в предприятие „Местна промишленост“, занимаващ се с обработка на кожи.
През 60-те години се установява да живее в София и става един от първите членове на Задругата на майсторите на народни и художествени занаяти. През 70-те години вниманието на бай Данчо е привлечено от една старинна технология за изработване на постели, завивки, килими и др. от вълна, но без да се преде, без да се тъче – някъде я наричат плъст, другаде – кече. Майсторът дълго обикаля цяла България и Македония, пише и до посолства на други страни с надеждата някой да му разкаже за чудноватия текстил.
Накрая открива следи от него в Родопите, където българите мохамедани правят своите религиозни шапки – кюлявчета, от плъст. Следи от плъстарството намира и във Велико Търново, Видинско, Странджанско, Малко Търново, но най-много в Копривщица (където и днес има запазени плъстени килими). Йордан научава, че бедуините си правят плъстени наметала, за да се предпазват от жегата в пустинята. Той попада на информация, че майстори на този занаят има и в Индия, и в Африка – Алжир и Мароко, и че технологията е пренесена по нашите земи още по времето на кан Кубрат. Плъстени изделия се правели във всеки български дом, макар и майсторите да били малко на брой.
