Учените от западната ни съседка упорито застъпваха тезата, че бунтът, избухнал на 6 април 1841 г., бил организиран и ръководен от сърби, а не от българи
Автор: Доц. Йордан Василев, д-р по история
Допреди няколко години, преди разпада на Югославия, все още се намираха историографи от западната ни съседка, които упорито да застъпват антибългарската теза, че избухналото на днешната дата - 6 април, през 1841 г. Нишко въстание е организирано и ръководено от сърби.
Те се позоваваха на факта, че средището на въстанието е "сръбският" град Ниш, а негов ръководител е Милое Йованович – кожухар от близкото село Прокупле.
В интерес на истината, обаче, трябва да се посочи, че Ниш никога не е бил част от сръбското кралство или княжество, освен съвсем временно, най-много за по 1-3 години, по време на сръбско-българските войни през Късното средновековие.
Иначе до последно Ниш е бил в пределите на Видинското царство на Иван Страцимир, което пада под турска власт след смъртта на Константин през 1422 г. След това Ниш и околностите му са турски пашалък до 1878 г.
(Русия подарява тези земи на Сърбия в Сан Стефано. "Заслугата" е на граф Игнатиев, който раздава на поразия български земи, вкл. Ниш и Лесковац, на 3 март 1878 г.)
Един от ръководителите на този бунт е Мило Иванов, а не Милое Йованович, както го изписват сръбските източници. От друга страна, с подобни имена са се наричали много българи в този край.
Свещеник в Лесковац при избухването на въстанието, например, е бил българинът Милутен Стоевич, а най-известният ханджия, който е държал страноприемница по средата на пътя между Пирот и Ниш, пък е друг българин - Стоедин Прошич. При това всички сведения сочат, че отрядът на Милое Йованович е съставен предимно от български селяни – общо към 800 души.
Друг водач на въстанието е Стоян Чавдар от Бяла паланка, за който няма никакво съмнение, че е българин. Най-многобройни са въстаниците от района на Лесковац – над 5000, които се водят от Георги Янкович и Стойко Бояджи. А самото въстание избухва първо в с. Каленица, населено изцяло само с българи и негов организатор е Стойне Радков.
Логичен е и въпросът, ако това въстание е било сръбско, то защо не е подкрепено от вече съществуващото, макар и васално на Турция, сръбско княжество? Има сведения, че на 8 април (въстанието избухва на 6 април) делегация на въстаниците пристига в Белград и моли княз Михаил да им окаже помощ, ако не с войска, то поне с оръжие.
Но князът и приближените му, смятайки категорично, че това е български бунт, отказват да го подкрепят. Което напълно официално опровергава тезата за сръбския характер на Нишкото въстание.
Още повече, когато избухва въстанието, местните турски управници пращат съобщение в Истанбул, че в Северозападна България, а не в сръбско, има бунт срещу властта. Когато пратениците в Белград се връщат с празни ръце, Янаки Попов и Гаврил Спасов тръгват да разбунтуват селата около Белоградчик и Видин и донякъде успяват – събрани са към 2000 въстаници от този район, за които няма никакво съмнение, че са българи.
Нишкото въстание щеше да бъде само един епизод от историята, но то влиза в употреба от страна на сърбите през 1878 г., когато се провежда Берлинският конгрес.
Англия, Франция и Австро-Унгария са се споразумели да не допуснат създаването на България в етническите й граници, а само малко васално княжество. Русия е обещала Северна Добруджа на Румъния. Има някакъв спор за Западните крайнини на княжество България, в които се включват Пирот и Ниш. Те са част от Българската екзархия, която е призната с ферман на султана през 1873 г.
На Берлинския конгрес сръбска делегация представя „аргументи“ от Нишкото въстание, според които тези земи са населени със сърби, които са понесли много беди при потушаването му. Така участниците в Берлинския конгрес решават Пирот и Ниш да се дадат на Сърбия.
Каква ирония на историческата ни съдба! Българското население в тези райони от турско попада под сръбско робство. Като последен спомен за тези стари български земи в София е останала само една улица „Пиротска“. И дори някогашната „Нишка“ вече я няма.
*** Нишкото въстание е най-известното и масово въстание в 19 век на българите от северозападните български земи. Въстаническите действия протичат в периода април - юни 1841 г.
Повод за въстанието е издевателство - клане на мъже и насилия над жени на Великден в църквата на село Каменица. По това време племенникът на нишкия управител Сабри Мустафа паша, след като не успял да накара харесана от него мома да приеме исляма, я убил.
Център на въстанието е село Каменица, като то постепенно се разраства в Нишко, Пиротско (Темничко) и Лесковачко.
Все пак въстанието е подтикнато от Сърбия, тъй като е искала да присъедини областта, но то е бързо разгромено и сръбския план не успява да повтори ситуацията с Тимошко през 1833 г. Ниш е бил сърбомански град още преди освобождението. Тук сръбската пропаганда пуска здрави корени, и под натиска на нишлии, екзархийският владика Виктор скъсва отношенията с Екзархията и доброволно се подчинява на Белградската митрополия. Чети от нишки сърбомани помагат на сръбските войски при завземането на града през януари 1878 г. За разлика от Пирот където българското съзнание е било здраво, в Ниш и Прокопие сърбоманството надделява, а във Лесковъц и Враня населенето е било по-индеферентно, макар и българско.
На Берлинския конгрес, сърбите успяват да спечелят граф Андраши, който настоява Пирот и Трън да се дадат на Сърбия, за Ниш никой не е обсъждал тъй като по Санстефанския договор е бил вече даден на Сърбия. С помощта на Бисмарк, граф Шувалов спасява Трън за България, но за Пирот не успяват.
