Доц. д-р Петър Балабанов: Министърът на културата става главен археолог на републиката

Автор: Интервю на Диана Славчева

Доц. д-р Петър Балабанов е роден през 1951 г. в София. Завършва история със специализация по археология в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е уредник, а по-късно и директор, на Историческия музей в Бургас, както и директор на дирекция „Музеи,  галерии и изобразителни изкуства” към Министерството на културата. В периода 1998-2003 г. е научен сътрудник в НАИМ при БАН. Понастоящем  е доцент в Департамент „Археология“ в НБУ. Член е на Управителния съвет на Асоциацията на българските археолози. Автор е на многобройни научни публикации и е участвал и ръководил десетки археологически проучвания и експедиции у нас и в чужбина.


- На фона на всички останали злободневни теми, които се обсъждат в общественото пространство, някак си незабелязано бе подмината плахата дискусия около приетите вече на първо четене поправки в Закона за културното наследство. Кои от замислените промени най-много притесняват археолозите?

- Казано на по-популярен език, смисълът на тези повече от десет текста, които касаят археологическите паметници и археологическото наследство, се свеждат до едно – че главен археолог на републиката е министърът на културата. Каквото той каже, това става! Всичко останало са едни доста неумели опити да се придаде вид на публичност, вид на експертност, да се потърсят някакви митични аргументи – много обтекаеми и много абстрактни... Те целят да узаконят практиката от последните години, която, уви, влиза в разрез с основните международни документи, ратифицирани от България, и с основните международно приети критерии за това що е то археологическо наследство и каква е отговорността на държавата спрямо него. 


- Но от Министерството на културата твърдят, че с промените в този нормативен акт  опитват да се сложи ред и контрол при издаването на разрешенията за разкопките...

- Накратко става дума за следното. Нека оприличим археолозите със зъболекари, да речем. Те работят в една тясно специализирана научна област, където естествено водещо трябва да бъде експертното начало. Чрез въпросните промени контролът над археологическите разкопки се възлага на държавни чиновници, които могат да имат, но могат и да нямат образование; могат да бъдат, но могат и да не бъдат археолози. Но те ще решават. А ролята на археолозите се свежда до това да седят мирно в ъгъла и да приемат спуснатите отгоре решения.


- Занапред се предвижда за извършването на разкопки да бъдат обявявани обществени поръчки. Това как ще се отрази на работата на археолозите?

- Ще продължа примера със зъболекарите. Когато един човек го боли зъб, той си прави сметката кой е най-добрият стоматолог. Парите, които ще трябва да даде, не го интересуват чак толкова много. При дейности, които изискват ръководството на експерт, водещ критерий трябва да бъде неговата подготовка, а не цената. Сега, според клаузите на новите разпоредби, след края на разкопките те трябва да бъдат приети не от експертна комисия, както е по текстовете, които в момента са в сила, а от комисия, назначена от министъра на културата. В нея наистина могат да влизат археолози, но без да е задължително те да са държавни или общински служители. Това може да са лица, посочени директно от министъра. И се пита – кой носи отговорността за решението на тези комисии, които ще приемат резултатите от археологическите разкопки?


- Кое ще е определящото при оценяването на резултатите от археологическата работа –  икономическите показатели или ценността на откритите находки?

- Според заложените поправки излиза, че обществените поръчки ще спечелят тези, които предложат най-ниска цена, а резултатите от тяхната дейност ще бъдат разглеждани от хора, които не носят отговорност пред закона за мнението си. Преди няколко години, още по време на правителството на Симеон Сакскобургготски, при изграждането на автомагистрала „Тракия“ строителите закъсняха с превеждането на парите и с подготовката на условията за археологическите проучвания, така че много обекти не можаха да бъдат довършени. Тогава правителството изви ръцете на археолозите да се откажат от допроучването на важни археологически обекти, защото от национален интерес беше да се положи асфалтът! Сега вече това ще става по закон. И археолозите няма да имат никаква възможност да протестират.


- Това, предполагам, ще се отнася и до строежите на хотели и всякакви други сгради, а не само до изграждането на пътища.
- Да, за всякакви строителни обекти.


- Защо не бяха взети предвид вашите възражения против това, което е замислено като корекции на нормативната уредба? Те минаха без проблем на първо четене в пленарната зала. Има ли някакъв шанс депутатите все пак да се вслушат в гласа на специалистите?

- Едно от най-неприятните неща, които се случиха през последните месеци, са именно непохватните опити да се представи уж някаква процедура на демократично обсъждане и допитване до експертите. Текстовете в законопроекта ни бяха раздадени в момента, в който ни повикаха в Министерство на културата за мнение и трябваше в крачка да съобразяваме какви промени са внесени, кое откъде идва, накъде отива  и т. н. От културната институция обещаха, че ще ни дадат срок, в който да изложим писмено нашите съображения, след което още веднъж ще обсъждаме текстовете. Но със завидна скорост те бяха внесени в Народното събрание и гласувани на първо четене, без изобщо да е ставало дума за това какво е мнението на експертите, на техните сдружения, на специализираните органи, на научните звена и институти... Пред обществеността обаче се казва: „Ето, ние ги повикахме и ги попитахме“!


- На какво отдавате това пришпорване на събитията и бързане законът да бъде приет в този му вид?

- Както винаги в България, очевидно става дума за пари. А тук става дума за много пари. Защото свеждането на археологията до занаят и лишаването й от нейното естество на наука и научни изследвания, позволява да се прилагат същите методи, каквито се прилагат в строителството, в промишлеността и други икономически отрасли. Т. е. да се търси преди всичко финансовата ефективност – естествено за сметка на този, който прибира печалбата, а не за изгода на обществото като цяло. От това, че един археологически обект няма да бъде проучен и документиран според изискванията на археологическата наука, печели конкретният инвеститор и неговата банкова сметка ще набъбне. А това, че губи Европа – защото българското културно наследство е част от европейското, остава някъде зад кадър. Да му мисли Европа.


- Има ли някакви опити най-после да се реши хроничният проблем с иманярството у нас и с изтичането на културното ни наследство зад граница?

- Това е една от най-крещящите липси както в новия, така и в досега действащия закон. Борбата с иманярството не е регламентирана законодателно. Тя е прехвърлена на едно микроскопично ниво в Министерството на вътрешните работи, което няма нито капацитета, нито възможностите да направи нещо по въпроса. Никой в България не се бори с организираните канали за трафик на културни ценности. И митническите, и административните власти у нас периодично се правят на глухи и неми, когато стане дума за иманярството. Даже такива елементарни предложения, които от 20 години се обсъждат – примерно да бъдат организирани курсове за митничари, за да могат те да разпознават на границата кога става дума за фалшификат, кога за реална културна ценност, така и не се реализират. 


- Иманяри са споделяли, че ако законът се направи така, че държавата да може да изкупува откритите от тях артефакти, да речем на 40 % от стойността им, то музеите ни ще се препълнят от експонати, тъй като всеки ще извади на светло колекциите си. Виждате ли нещо рационално в тази идея?

- Въпросът по принцип стои точно така. Но и тук в сила влиза механизмът с пълненето на личните банкови сметки. Ако „случайно“ намереното от колекционерите бъде купено от държавата и бъде поставено в българските музеи, то чуждите туристи ще идват тук, за да видят какво имаме. Но ако то замине на Запад, нашите деца и внуци ще трябва да ходят в Лондон, Ню Йорк или Мюнхен, за да видят какво бащите им са изровили от собствената си земя. В момента от това, че нелегално се продават културните ни ценности, нечии банкови сметки се пълнят, и то много сериозно. Но липсва обществена нагласа и политическа воля да бъде спрян този процес.


- А как ще коментирате изваждането от списъка с резервати на Стария Пловдив, Арбанаси, Копривщица, Жеравна...

- В областта на културно-историческото ни наследство – и преди, и след 1989 г. – е важно не толкова какво пише в закона, а какво решават хората, в чиито ръце е властта. Покрай построяването на крепостните стени в Царевец и покрай опазването на множество образци на възрожденската ни архитектура в резерватите, бяха съсипани и доста неща.

Така например през 1995 г. на 20 метра от Народното събрание бяха открити римски гробници. Депутатите решиха да дадат на археолозите 1000 долара и срок от две седмици да се махнат, защото трябвало да се оправи канализацията на парламента.
При такъв подход към проблемите от страна на най-високия управляващ орган в България е трудно да мислим, че правителството или някои по-ниски равнища на йерархията ще имат съзнателно отношение към опазването на културното наследство.

И отново се връщам там, откъдето започнах. Крайното решение по всички експертни проблеми в тази област е в ръцете на министъра. Той ще е в състояние, съгласно предложените текстове, да се разпорежда безконтролно и на практика – безотговорно, с това какво може и какво не може и респективно кой може и кой не може. Ако се вгледате в подготвяните промени, от тях излиза, че подписът на министъра е окончателната инстанция и тя не зависи от никой. С други думи, той може да се съобрази с мнението на експертите, но може и да не се съобрази. Оттук нататък ни остава да се уповаваме на това, че господин министърът на културата ще има достатъчно култура в тази област.



В категории: Интервю , Горещи новини