Прибирах се у нас, напълно свършен от работа, с празна глава и идея да пия две-три чаши вино, да нахраня котката и да се капична в леглото, с книга в ръка. Беше първият ден от Курбан Байрям, празник на мюсюлманите, още в началото се сетих, че ако видя Ахмед от нашия блок, трябва да го поздравя.
Докато крачех механично, почти се блъснах в някого. Смотолевих „Извинете, без да искам” и осъзнах, че съм ударил неволно скитник, ровещ в казана за боклук. Не съм голям привърженик на безсмислените лепти, но нещо в очите на дядото ме сепна.
Знаете как се прави в такива случаи, бъркате в джоба и всичките дребни изсипвате в ръката на несретника, та дори и водени от мисълта да се махне далече и повече да не го видите.
Така и стана. Направих го, но отнякъде изскочи Ахмед и викна „Чакай, чакай, имам да ви давам!” Почти се облегнах на мръсната кофа, а дядото-боклучар направо прибели очи. Комшията дойде с две пластмасови кофички, в които имаше нещо, което аз не ям.
И винаги съм отказвал да хапна. Курбан. Във всякаквите му християнски и мюсюлмански разновидности.
Ахмед разказа, че днес имал празник и трябва да ядем, дядката, защото е беден и така повелява Коранът, а аз... просто така, щото съм му приятен и черпи.
С огромна мъка (вярвайте!) превъзмогнах това, което съм, и сръбнах малко чорба. Не ми хареса (което си е лично мой проблем) и подадох ръка на Ахмед, честитейки му Курбана.
Момчето е много свежо, работи като вол, от тъмно до тъмно, по строежите на хубавия квартал, в който живея, честно печели своите пари и има самочувствие, което напълно му подхожда. Почти постоянно се срещаме в местните магазини, обсъждаме локални и държавни проблеми, нещо, което правим с всички останали от нашия жилищен блок.
Ахмед живее тук, но е родом от едно място, недалеч от Бургас, в което хората стават и лягат с мисълта за това дали природата ще е толкоз благосклонна, че да успеят да приберат тютюна и така да закърпят (донякъде) семейния си бюджет.
Буден и работлив младеж, попил знания от някогашния си даскал (съсед наш, неслучайно) и решил да се пробва в големия град.
Ахмед е направил хубави апартаментите на всички наоколо, защото е майстор-строител. Защото е работил съвестно и честно много години, докато е спял в недостроени и студени постройки и за прозорци е използвал обикновен найлон.
Не познавам някой от квартала, който не го уважава и не го харесва. Често сме се шегували, дори и брутално понякога, с тежненията на всеки от нас, по някой английски футболен отбор.
Смрадливият клошар, предизвикал тази история, продължаваше да сърба и яде от кофичката, гнусно сумтейки и мляскайки, овенът, който, кой-знае-къде е заколил някой роднина на Ахмед. Важното беше, че той е нахранен поне за малко и за днес, а комшията се радваше, че му е помогнал.
Ако бях „по-печен журналист”, сигурно веднага бих написал заглавие „Турчин спасява от гладна смърт християнин”. Но явно не съм. Защото не зная какъв е този уродлив образец на човешкото съществуване, дето трали по два пъти на ден казаните за боклук до нашия жилищен блок.
Попитах го няколко пъти кой е и защо е в такова състояние. Отговори несвързано, от което разбрах само „железопътните бях, вече не съм никой”.
Двамата с Ахмед го поканихме да пийнем едно, на бордюра, ей така (кой ви каза, че мюсюлманите не пият ичкия по време на празник?), отказа. Запалихме по цигара с моя съсед, за да убием времето, в което вървят малоумните сериали по всички телевизии, той сподели, че е уважил техните, помолил се е и вече е спазил всички изисквания на своята религия, заради което се чувства много добре, пречистен е, но се върнал в града, защото утре има неотложна работа.
Приказвахме си и за сериалите. Ахмед всмукна дим, изниза го през носа си и се изхили, че гледа най-вече футбол и „Дискавърито, оня, лудият англичанин, дето оцелява”.
Междувременно покрай нас мина миризливецът, за когото говорихме по-горе и сe гмурна в казана. Само краката му стърчаха отвън и с Ахмед се запитахме защо този Човек така се излага.
„Да дойде, да помага само, 10 лева надник му давам, да не е така!” – каза Ахмед. Предложил му, онзи отказал. С общи усилия измъкнахме обекта на тези писаници от кофата. Беше обезумял. Фъфлеше. Явно ракията му беше влязла сериозно.
Доколкото помня, издрънка нещо, като „дядо вади боклук”. С последните ми останали инстинкти за хумор, промърморих „Да, бе, дядо вади ряпа”. Поне десет минути след тази изнурителна дейност (междувременно с Ахмед се понапихме) бърках в джоба си и измъквах едни смачкани два лева, за да ги предоставя на скитника.
Онзи ги взе, избъбри подобие на „... Господ здрави да дава, Исус Хрестоса”, начоголи си всичките торби и тръгна.
Ахмед се усмихна тъжно. Каза „Тва е положението. Развали ми празника” И си тръгна.
