Родните звезди са по-добри от всички световни, взети заедно
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Както научихте от предишния брой, в България изнесе самостоятелен концерт световноизвестна рок звезда. Хич не харесвам тези клишета, но те се използват точно за хора като тази личност, за която говоря. Ерик Мартин, певецът на Mr. Big, за който не се сеща. Изключително шокиращо беше за почти всички (по-нататък ще разберете защо „почти”) поведението на човека още от стъпването му на местна земя.
Вместо префърцунен, нахален, самодоволен, надут и високомерен субект, посрещачите и по-късно зрителите видяха весел, открит, радушен, добронамерен мъж, който изпя едни от най-големите си хитове с голяма страст и никому не отказа ни автограф, ни разговор.
Всички като мантра заповтаряха отдавна ясната истина: „Големите затова са толкова обичани, защото са истински хора”.
Тоест, почти всички. На известна група посетители (най-много десетина души) шоуто не се хареса. Те са от тези типични български мрънкачи-специалисти, които отиват някъде не за да се насладят на момента, не да съпреживеят радостта с останалите, а за да сравняват, наблюдават, присмиват и оплюват.
Ще ви спестя конкретните ехидни обвинения на майсторите за грешки и несъвършенства към горепосочения изключителен музикант. Само ще спомена, че дори и заради отношението си те никога няма да свирят по-далеч от шкембеджийница „Шан` з Елизе” (не че има нещо обидно, всеки печели както може!), а обектът на техния присмех е пял няколко пъти в зала „Будокан” в Токио.
Тогава, докато десетките рокаджии, изпълнили клуба, аплодираха в екстаз, снимаха се и говориха като стари приятели с Ерик Мартин, а въпросните разбирачи ехидно коментираха „абе, пълен т*шак”, „много е зле, горкият”, „ръцете му треперят”, „два тона по-ниско трябваше да пее”, аз се замислих, че всъщност няма за какво чак толкова да се ядосвам и натъжавам.
Защото последните, за които говоря, са просто една ярка извадка на голяма част от съвременното ни общество. Нямам предвид ярката ненавист към успехите на съседа, това е почти неизтребимо и съм сигурен, че живее у всеки трети българин, на колкото и благороден и истински да се преструва.
Говоря за изключително трагичния стремеж на нашенеца на всяка цена да се сравнява с всичко, което правят хората извън нашите граници. И виждайки че е далеч от истината, че не може, не става или просто изостава за момента в нещо, да го обругава, оплюва и проклина.
Нека не съм толкова абстрактен, прочее, нека говорим именно за изкуството, в която и негова форма се сетите, у нас и извън границите на таз земя като една човешка длан, дето по-голяма тя не ни е нужна.
Дори и в най-нисшия развлекателен жанр у нас, чалгаджийския, така наречените „песни” не са нищо повече от буквално копиране на някое маане от запад, югозапад, югоизток и в някои по-редки случаи от север, с изпедепсани за него сърцераздирателни думички на български език.
И зозите, които пищят в този стил на людско развлечение, именно затова всячески се опитват да мязат на своите първообрази, първи показали на света съответния гьобек.
Поради тази причина местните чалгаджийки си приличат като капки вода с тези от Сърбия например. Разликата помежду им е, че едните са сътворили (о, простете за думата) туй, което другите наподобяват. Но ни на йота не желаят да бъдат поставяни по-долу от тях – техните колежки по балканска чалга.
Вярно, у нас има оригинал – педерастичен дебелак с перхидролено бяла брада, който, за разлика от бачовците в Сръбско, изявяващи се в този жанр, панически се опитва да избяга от образа на истински мъж от тези, дето с поглед камион до шаси събличат.
Положението не е по-различно и сред тези, които имат претенции да са „съвременна българска поп музика” и тяхната митична слава се гради не на бройката продадени албуми, а на това колко пъти са ги пуснали по радиото или излъчили по телевизията между две новинарски емисии за светлия път, по който ни води правителството на управляващата партия.
В този жанр, поради истеричната му мнителност към чалгите, които по продажби, участия и хонорари постоянно му хвърлят гъста лондонска мъгла, от доста години насам се е развило припознаването със световни стандарти. Както на тези от световната сцена, така и у нас на техните копия се казва „българския Франк Синатра”, „нашата Марая Кери”, „поп дивата на България”, „гласът на всички времена в българската поп музика”, „родната Лил Ким”, „скандалната еди-коя-си”...
Прякорите, които щедро сипят по техен адрес колегите от „лайфстайл изданията”, са в зависимост кой от кого е откраднал песен и й е притурил спазматичен текст на наш език.
Ако се вгледате внимателно, ще намерите и такива ярки образци сред „лошите момчета” на българската музика – рапърите. Скоро гледах предаване за един много нашумял такъв. Оказа се, че е душица, любящ баща, съпруг и син, суперсвестен тип, който се разбира с всички и изобщо... мечта. И нямал нищо общо със скандалния си имидж и зловещите приказки, които сипе по един или друг адрес.
Но, за да съм честен, той поне не се сравнява със своите колеги отвъд Голямата вода. С онези, които са измислили рапа. И някои от тях не доживяха дори до 35 заради куршум, нож или дрога. Местни конкуренти на горепосочения обаче съм виждал по телевизията да се оплакват, че разликата между тях и американските рападжии е само в пазара. А иначе по талант (извинете!) и внушение са и далеч по-добри биля! Докато подскачат край посърнали осеметажни блокове в „Люлин 49”, нареждайки мрачно за „куки”, „стаф”, „кучки” и „братя от мах`лата”.
Даже се чудя дали да почвам за имитаторите от любимия ми стил. И ако го направя, дали ще ми стигне мястото на тази страница. Тук, в рок музиката, положението (поради относително по-голямата възраст на стила в Република България) е брутално неспасяемо.
Тук е възможно да направиш песен, крадейки едно към едно ноти от „Уайтснейк”, „Дийп Пърпъл”, „Ти Енд Ти” и още който се сетите и след това да се изтъпаниш на сцена, гордо заявявайки „Добре дошли на нашия концерт по повод 20- ата ни годишнина на сцена!”. Или да препишеш огледално хит на „Юрая Хийп”, превръщайки го в „една от нашите най-емблематични песни”. Или да...
Но, млъкни сърце!
Защо изброих всичко дотук? Защото общото между всичките така наречени наши „суперзвезди” и „творци” е това, че те на практика тотално забравят къде са, какво правят и какъв отзвук има то. И успехът им на прилъгали някой тук да ги хареса, сравнен с този на (през последните години) гастролиращите в България звезди, е в съотношение горе-долу 1: 100 000 000.
В това няма нищо лошо, ако човек е нормален, разсъдлив и от сърце обича това, с което се занимава. В такъв рядък случай той харесва своя труд и този на по-успелия от него. Радва се на това, което прави, защото той върши същото нещо. Но, ако страда от тежка завист, положението е напълно неспасяемо. То, впрочем, е описано чудесно в „Комплексите и парадоксите в българския характер”. Автор е професор Марко Семов. Препоръчителна е за нашенските гении и звезди.
Понеже у нас обидените и засегнати от истината по правило прехвърлят своя дерт от болната глава върху здравата, да кажа: В България има прекрасни музиканти, които са отличници във всеки стил. Те обаче ходят на концерти и не плюят никого.
Отговорете си сами защо.
