Пакетът закони за сигурността влезе в Народното събрание
Автор: Валентин Фъртунов
През седмицата Министерският съвет одобри пакета от четири закона, регламентиращи аспектите в областта на националната сигурност на Република България и ги внесе в Народното събрание. По законите, регламентиращи дейността на различните разузнавания и Националната служба за охрана, вече много мастило се изписа и много приказки се изприказваха, но въпреки че от септември насам трябваше да тече обществено обсъждане, текстовете, внасяни в парламента, не мръднаха и на йота от първоначалния си вариант.
Тук ще посоча само няколко неща, които ми оставиха много тягостно впечатление в рамковия закон за управлението и функционирането на системата за защита на националната сигурност на Република България.
Първо, целият закон е едно рехаво описание на съществуващото статукво и повече ми прилича на калпава инструкция за употреба на новозакупен електроуред, в която навсякъде пише, че ако пипнеш тук, ще те удари ток, ако пипнеш там, пак ще те удари ток, където и да пипнеш, навсякъде ще те пере електриката, тъй че по-добре изобщо не пипай.
Без да претендирам текстът на закона да се утежнява с детайли, които впоследствие ще бъдат предмет на някакъв правилник за неговото приложение, зад напудрената обща фразеология не можах да мерна дори блед силует на предмета на този закон – защитата на националната сигурност на България. Големият пазарлък, по-точно резултатите от него, кой ще прибере разузнаването и кой охраната, на чие подчинение ще са военните разузнавачи е отразено брилянтно.
Но не и същината на понятието „национална сигурност”, не и специфичните приоритети на българската национална сигурност и стоящите зад тези приоритети съответни структури и органи на сигурността. Заради това дадох примера с инструкцията за експлоатация – вместо задълбочено излагане на приоритетите и на тази база конституирането на цялостна система за тяхното отстояване, имаме едно лекомислено и лековато упражнение в канцеларска словесност. В този си вид въпросният закон е пълна катастрофа.
Лошото започва по-нататък. В чл. 2, където е дадена дефиниция на това, що е национална сигурност, е потресаващ фактът, че „национални интереси” и „национални приоритети” заемат съответно предпоследно и последно място в йерархията на ценностите на националната сигурност според вносителите от ГЕРБ. Подобно отродяване ясно сочи към глобалистка тенденция и отказ от суверенитет, което е абсурдно. След това определение в посочения член от закона, никак не е за чудене, че връзките и обменът с чужди служби и организации навсякъде са заявени като абсолютни и не са поставени под никакви условия. Като в чл. 4 ал. (2) т. 3. и другаде. Добре известната надупена позиция на министър-председателя ни.
Това обаче, което не бива в никакъв случай да пропусна е чл. 21. „Гражданите и техните организации осъществяват контрол върху системата за защита на националната сигурност в рамките на нормативно установените им права.” – ако това на вас ви говори нещо – на мене – нищичко. По-точно казано, ясно ми говори, че на гражданите и техните организации е отредена ролята да духат супата, когато става дума за контрол по отношение на собствената им сигурност.
И накрая, трябва да споделя страха, който изпитвам от факта, че Националната служба за охрана, първо я има, второ е обзаведена, със собствен закон, който й дава нечувани права да тъпче нашите граждански права, да ни бие, глобява, арестува, убива, поврежда автомобилите ни. И накрая, НСО няма да бъде подчинена на парламентарната комисия, контролираща разузнавателните служби – за нея ще се създаде „собствена” парламентарна комисия...
Този невинен на пръв поглед текст в закона по същество узаконява полицейската държава, узаконява България като държава на Големия брат. Преторианската гвардия или иначе казано – една загубеняшка държавна фирма за гавази на властимащите, е издигната на върха на пирамидата на националната сигурност на България. Срам и позор, и тежко ни. Първо стрелят, после питат...
