Излишна помпозност и обикновена глупост отвращават еднакво успешно
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Еманацията на авторовата интенция тук недвусмислено сочи, че индеферентността на героя е константа през цялото повествовение”. Ако сте някой, занимаващ се с литература или изкуство, ще свиете презрително устни на това изречение. Ако сте обикновен човек от народа на България, който блъска от сутрин до вечер, ще изпсувате и отивате директно на оня телевизионен канал, в който всичко е ясно: „цици – кьочеци – кабрио – ракия до припадък”.
Бях на представяне на книга. Хубава, за живота на един от най-бележитите българи, написал песни, въздействащи и до днес на българите, които са все още с акъла си.
Залата се изпълни с дошли да чуят за книгата и да се запознаят с автора – съвременен мъж, посветил живота си на идеята да направи известни тези личности, заради които си заслужава човек гордо да твърди, че е нашенец и когато чуе химна, да стане и сложи ръка на сърце.
Авторът обаче трябваше да изтърпи страшните глупости на водещия, изобилстващи с „неговата фрагментарност, граничеща с историческите факти и неоспоримо достойнство за релевантното значение на протагониста в нашата съвременна история”.
Мога да ви разказвам в този ред на мисли още поне оттук до Карнобат (аз живея в Бургас, 60 километра са), но няма смисъл в това.
Дори и непознатите, дошли с добро намерение да уважат труда на писателя, по някое време (след усилно и тегаво взиране в пода и тавана) решиха, че ще прекарат някак си, докато дойде време да говорят най-после с написалия книгата и ако възторженият водещ позволи, да вземат автограф от него.
Излязох. С тежки думи на уста, които споделих преди това с колежка, която също се изявява като поетеса и изобщо - литературен човек. Беше съгласна. Но реших да й спестя разочарованието. И да го разкажа тук.
Мисля си, че за цялото безразличие, което българската младеж показва към подобни родолюбиви и национални инициативи, са виновни само и единствено тези, които й ги представят.
На такива събития най-често корифеи и основни действащи лица не са авторите, а тези, които говорят за нея. Поради интересния преход от социализъм към така наречената „демокрация” у нас те са изпаднали (тоест, както показва горният пример, не са) в тотална безтегловност и само очакват своя лелеен час, за да отровят с нечовешките си глупости, зазубрени от видни социалистически литературни критици, всички присъстващи.
Мумии от недалечното минало, които я карат както си знаят и са застинали в онова време – когато на почит е било Голямото празнодумие. А засуканите и нафинтифлюшени приказки са били признак за висока култура и напрегнато напомняне на висшестоящите по партийно-поетично призвание, че най-сетне е време да ги приемат в Съюза на българските писатели.
В моя град има осем (8) писателски дружества, дано и при вас да са почти толкова, та да се смеете повече и от сърце на тях.
Не е странно! Ако погледнете което и да било официално събитие у нас и помислите малко върху това, което виждате и чувате, ще ви стане кристално ясно защо децата и младите хора у нас не проявяват и парченце интерес към него. Именно заради това отдавна остаряло празнодумство и излишна помпозност.
Тържествена заря-проверка! Тежки маршове и полковници и генерали, които отдавна би трябвало да са в „резерва”. Някои от тях са ме командвали, като млад подофицер по полетата на Северна и Източна България, добре се разбирахме относно чорбата в баките, на кого-колко, къде да хвърлим снаряда и как след това съветските другари ще възприемат артилерийската ни дейност.
Но, съгласете се, не е съвсем адекватно през 2012 година децата да се впечатлят от тежки стъпки, маршови, на бастуни с униформи и да слушат гробовен глас, изброяващ почти час „падналите за свободата на България”.
Тe са написани и всички ги знаят! В момента децата нямат никаква представа за тях и в 100% от случаите, когато ги водят на подобни паметни плочи. Как няма по-адекватно обяснение за хлапетата, че поручици Радул Милков и Продан Таракчиев са хвърлили първите бомби над обсадения Одрин.
И по този начин малките българчета да знаят, че са потомци на легендарни свои предци, направили нещо, което изучават всички военни академии по света.
Полковникът, чупещ стойки пред сегашния президент на България, (какво означава това?) децата ще харесат, ако им обясни с нормални и човешки думи защо те трябва да харесват своята история и да са горди с нея. Няма как да стане, ако той (изначално повреден) ги сплаши с „оправи си скатката”, „един непоряд, по служба!” и „киртак, падни за 10!”
Вече на много места у нас хората опитват да са адекватни (въпреки въпиющото правителствено-партийно ръководство) и освен мач на селяндурските „Тигри” от антуража на Първия и правителствен шеф, правят възстановки на паметни за България исторически битки. Няма да повярвате, такива са били правени и по времето на социалистическия реализъм. Не е ново. И не е нужно да бъде използван съвременен жаргон. В който жените да са „п*чките”, а мъжете „пичовете”.
А хората се включват само от радост, че са поне за момент исторически фигури. Кой не би се радвал да е Симеон I, цар на Българите? Кой не иска да е Крум Страшний, смазал византийския император? Дори и да го видят и му се радват неговите съселяни и съграждани?
Но, докато неуспели от социалистическото минало „представящи” мислят, че са „представители на българската интелектуална мисъл”, това няма как да стане.
Има един постулат на един от патриарсите на педагогиката (което означава „учене на деца”) Ян Амос Коменски – няма нито едно дете, което не може да бъде научено. Има некадърен учител. Досаден. Противен. И тормозещ децата.
Ако смятате, че съм избълвал глупости, обърнете по-сериозно внимание на началото на това писание. Уверявам ви, тези, които не заспаха след края на 44-листовото представяне, побързаха да дадат букети и да си отидат вкъщи.
А си заслужаваше да го уважат.
