Българският Одрин през Средновековието

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Преди точно сто години, в края на октомври 1912 г., град Одрин попада под обсадата на българските войски от Осма пехотна тунджанска дивизия и части на Втора армия под командването на ген.-лейтенант Никола Иванов. Започва величествената Одринска епопея, която се увенчава на 26 март 1913 г. с превземането на най-силната крепост в Европа по това време. Но това далеч не е първият път, когато българското оръжие превзема Одрин. През Средновековието  войските на българските канове и царе често са влизали победоносно в този град.

Древното име на Одрин е Адрианополис. Той е създаден на мястото на древно тракийско селище от римския император Хадриан (117-138 г.) и поради тази причина носи неговото име. Местоположението на града е стратегическо – буквално до него в Марица се вливат реките Арда и Тунджа, а оттук преминава и римският Военен, или Диагонален път, от Белград през Ниш, Средец и Филипопол към Константинопол. Градът неизменно през цялото средновековие е бил военната база за византийските императори при техните кампании на Балканския полуостров. Оттук преминавали и важни пътища към столиците на Средновековна България – Плиска, Преслав, Царевград Търнов.
Към 1369 г. Адрианопол е превзет от турците и веднага е обявен за столица на империята.

Това е важен знак за значението на Одрин като голям и уреден градски център. Турското му име е Едирне. В продължение на близо сто години (до 1453 г.) градът е център на Турската империя, а след това си остава един от най-големите турски градове не само на Балканите, но и в цялата държава.
Първият български владетел, който превзема Адрианопол, е великият кан Крум. След като унищожава във Върбишкия проход поголовно византийската армия на 26 юли 811 г., при което загиват двама византийски императори – Никифор І Генник и синът му Михаил (който умира малко по-късно от раните си), през 812 г. българският владетел предлага мир на Византия. Неговото условие е да се възобнови мирният договор от 716  г., сключен между българския кан Тервел и император Теодосий ІІІ.

Под натиска на игумена на Студийския манастир – монаха Теодор, империята обаче отхвърля това предложение. Затова през 812 г. са превзети Месамбрия и Дебелт, а през 813 г. българската армия се изправя пред стените на Константинопол, като преди това е постигнала една от най-големите победи на българското оръжие през средните векове – тази при Катасирти.
Кан Крум оставил брат си да обсажда Адрианопол, а самият той започнал преговори с император Лъв V. Византийския василевс привидно се съгласил лично да разговаря с кана, но на мястото на уговорената среща поставил засада. Когато Крум дошъл да преговаря, войниците от засадата нападнали и избили цялата българска делегация.

Но за голямо съжаление на византийците самият кан успял да се спаси. Гневът му бил повече от страшен. Изключително ядосан от подлостта на ромеите, кан Крум не се поколебал и буквално унищожил цялата околност на Константинопол – дворци, църкви, манастири, а от Мраморно море до Адрианопол превзел и разрушил всички византийски крепости. Тук той обединил войските си с тези на брат си и с генерален щурм успял да преодолее отбраната. Епископът на Адрианопол бил убит заедно с много от жителите на града, а около 40 000 души били преселени в България.

За втори път Адрианопол бил превзет, и то два пъти, от българския цар Симеон Велики. След смъртта на император Лъв VІ император станал синът му Константин VІІ, който бил съвсем малко дете. Поради тази причина империята се управлявала временно от брата на Лъв VІ – Александър.
След смяната на управлението цар Симеон изпратил делегация в Константинопол за потвърждение на мирните отношения между Византия и България. Александър обаче изгонил пратениците, което дало причина на Симеон да мобилизира армията и през 913 да обсади Константинопол. След оживени преговори българският владетел се оттеглил, като получил признание на титлата „цар на българите”.

Следващата година обаче войната отново се възобновила и Адрианопол бил обсаден. През септември неговият византийски управител – арменецът Панкратука, предал града на българите. Това бил голям удар за Византия.
Много скоро новата регентка – императрица Зоя, изпратила при българския цар патриция Василий и протоспатария Никита Еладик заедно с много злато и дарове, с които успяла да откупи Адрианопол.

Но цар Симеон го завладял за втори път през 922 г. Тогава направил окоп около целия град и спрял всякаква възможност за снабдяването му с провизии. Не след дълго Адрианопол се предал.
Днес посетителите на останките от средновековната Одринска крепост могат да видят две укрепителни стени – едната от римско, другата от византийско време. Указателна табела, разположена сред руините, известява на няколко езика, че втората стена е издигната в началото на Х в. именно заради постоянните български атаки по времето на цар Симеон.
През 1002 г. Адрианопол отново е обсаден от българи – този път от цар Самуил. Този ход идва в отговор на обсадата на Видин, предприета от император Василий ІІ Българоубиец през същата тази година. Цар Самуил не успява да влезе в Адрианопол, но пък унищожава неговите подградия.

За последен път през Средновековието българско знаме се развяло над Одрин през 1205-1206 г. След като армията на Четвъртия кръстоносен поход, вместо да освободи Божи гроб от селджуките, превзема Константинопол и така унищожава Византийската империя, ромеите канят българския цар Калоян да стане техен император – уникален и  единствен случай в нашата история.

Българският цар се съгласил и организирал въстание, при което латинските гарнизони в тракийските градове били прогонени, а над тях се издигнало знамето на българската царска династия на Асеневци. Център на това въстание станал Адрианопол.
Много бързо латинският император Балдуин Фландърски и венецианският дож Енрико Дандоло потеглили към града и го обсадили. Цар Калоян също придвижил армията си на юг и на 14 април 1205 г., Велики четвъртък, се състояла генералната битка между двете армии. Рицарите били буквално унищожени, латинският император Балдуин бил пленен, а престарелият Енрико Дандоло и венецианците побягнали от бойното поле. От бясното препускане старият дож се разболял и скоро след това починал, а цар Калоян станал владетел на цяла Тракия.




В категории: Средновековие