Армията на безработните

Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net

Написах такава новина. Обикновена новина, без никакво лично отношение, просто съобщение за радостен повод. Випуск еди-кой си ще получи официално своите дипломи за завършено висше образование еди кога си, свидетелствата ще връчва... и така нататък. Затуй ми стана толкова неприятно, когато след около час влязох в сайта, в който написах текста, и открих няколко коментара на новината, кой от кой по-злобни и неприятни.

Ще ви спестя квалификациите по повод учебното заведение от уважение към него и преподавателите, които работят там.
Най-цветист беше, цитирам дословно: „Добре дошли в армията на безработните в България. Ако не сте разбрали, младите нямат бъдеще в днешна България без икономика!”
Не вярвам, че написалият го се радва на евентуални митарства на бъдещите безработни с дипломи, по-скоро го усетих като тъжен, отчаян вик.

Един от многото подобни днес в опосканата изтърбушена България. Тази България, която преди само 23 години изнасяше плодове и зеленчуци за една от най-големите страни в света, а и не само за нея.
Която имаше стотици заводи, произвеждащи продукция (друг е въпросът с какви суровини, факт е, че тези места работеха и продаваха) и насърчаваше младите си граждани да учат постоянно, за да повишават своята квалификация. Не ми пука ни на йота, че някой празнодумец ще ме обвини във въздишки по тъпия социализъм, аз говоря за това, което наистина съм виждал.

И е вярно, че тогава съществуваха сигналните светлини: „Учи, мама, да не работиш!” и „Като се знам какъв инженер съм, се страхувам да отида на лекар”. Но е вярно и, че тогава имаше способни и лекари и инженери. Тях  още си ги има впрочем, друг е въпросът, че само съществуват, а не работят и не произвеждат. Защото няма къде да го правят.

Защото по времето на прехода почти всички „свободни капиталисти и истински бизнесмени” взеха заводите и фабриките, за да ги фалират, спрат от действие, нарежат и разпродадат за скрап. Като това се наричаше „работническо-мениджърска приватизация” и „свободна пазарна конкуренция”. А същите тези заводи, отречени и оплюти като „тоталитарни”, можеха все още да действат. Като точно там биха отишли абсолвентите с дипломите, предизвикали написването на тези редове.

Наистина, на страна, която нищо не произвежда, съдбата е крайно грозна и неприятна. Което, кой знае защо, управляващите като че ли не забелязват. Тези, чието думкане в гърдите отеква мощно на целите наши 111 000 квадратни километра, говорят, че добруваме и строим пътища, но не казват, че България не произвежда. Няма икономика. Което е последица от брутално некадърното им управление (ако беше само от глупост, като че ли щеше да е по-приемливо). Вече почти напълно смляло частния бизнес, с изключение на няколко по-големи фирми на „наши хора”.

Затова, след като няма икономика, коментаторът с „Добре дошли в Армията на безработните” ще бъде безпощадно прав.
А новоизпеченият специалист в тази или онази област е обречен. Всички виждаме как след краткия престой в горепосочената „армия” той най-често отива до някоя сграда в столицата, наречена „посолство”, по някакъв начин си намира отпусно и отпрашва в другия свят, където с отлична диплома за юрист, например, мие чинии и пее от радост – така печели нормални пари за достоен живот.

Имам приятел – перфектен цигулар. Той отиде в Щатите. Там не свири, работи друго. Имам приятелка математичка. Тя е още по-далеч. Не работи по специалността. Имам приятел, завършил агрономство. Още тук той се гордееше, че си вади хляба със специалността от гимназията, а относно агрономството – къде да го практикува? В някое АПК ли?
Сигурно и вие имате. Приятел, близък, роднина, племенник, син, дъщеря... Които скоро са завършили и в момента са редници в тъжната армия от заглавието.

Дайте да не се заблуждаваме.
Ние всички сме виновни, за да се стигне дотук. И аз, и вие. Виновни сме, че сме си мълчали, когато е трябвало да крещим. Виновни сме, че позволихме на тези, дето събираха на площадите хиляди гневни българи, да се оядат и разплуят, без мисъл за някогашните гневни.

Виновни сме, че сме страхливи. И когато е трябвало да се върнем пак на площадите и да изметем този или онзи некадърник, сме псували зад перденцето в кухнята си. Виновни сме, че мандат след мандат, години след години, избираме поредния въздух под налягане, който няма абсолютно никакво намерение онези заводи, за които говорихме още в началото, да започнат да работят пак.
Тогава какво право имаме да злобеем срещу младите хора, които са имали някаква мисъл за своето бъдеще през тези четири години, прекарани в университетите?
И да ги каним в Армията на безработните?



В категории: Коментари , Горещи новини