Трите хоризонтални пръстена на сградата на Плевенската панорама символизират трите щурма на града, а най-долният – със стилизираните щиковете по него – тримесечната му блокада
11 Декември 2012, Вторник
Сакралното място, където някога са се водили сраженията на Плевенската епопея, привлича посетители не само с легендарната си панорама
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Преди 135 години – на 10 декември 1877 г., след продължителна 3-месечна обсада Плевен дочаква своето освобождение! Днес на мястото на легендарните сражения, върху самото някогашно бойно поле, се издига внушителната сграда на панорамата „Плевенска епопея“. Тя е открита преди 35 години по повод едновековния юбилей от драматичните събития, разиграли се тук.
Съоръжението е уникално, тъй като по света няма друга панорама, ситуирана точно там, където са се случили отразените на художественото платно битки. Пресътворените от талантливите художници сцени са допълнени с макети и автентични експонати – каруци, носилки, оръжия, въргалящи се в прахта фесове... Всичко това, както и разкъсващите релефа пред платното окопи, създават пълна илюзия, че зрителят действително стои насред бойното поле. Дори може да ти се стори, че надушваш миризмата на барут...
Някак спонтанно, когато излезеш отново навън, първо се опитваш да огледаш внимателно околността от високия хълм, върху който е изградена панорамата. Вече знаеш от разказа на екскурзоводите, че точно върху тези местности в околовръст са се водили боевете и там са останали костите на загиналите за свободата на града. Времето обаче се е погрижило ландшафтът чувствително да е променен от това, което се вижда на панорамните баталии.
Сега този най-висок редут над Плевен, където при отразеното с художествените средства най-мащабно и кръвопролитно сражение на третия щурм са били разположени позициите на турската армия, е гъсто обрасъл с дървета и храсти. През тях вече трудно се виждат местата на някогашните укрепления, откъдето руските воини са щурмували „Кованлък“ и „Иса ага“, предвождани лично от генерал Скобелев.
Името на Белия генерал впрочем е дадено на изградения наоколо мемориален парк – целият изпъстрен с руски паметници и мавзолеи, съхраняващи костите на руските и румънски бойци, загинали в боевете край Плевен. Скобелевият парк е създаден още през 1904 г. от Комитета „Цар Освободител Александър ІІ“ с председател Стоян Заимов, а през 1969 г. е обявен за защитена територия като историческо място.
Само че 35 години по-късно – през 2004 г. със заповед на министъра на околната среда и водите Долорес Арсенова този статут му е отнет. Щото бил „направен от човешка ръка“, пък защитените територии били представлявали по принцип естествени природни образувания! Нещо повече, попадайки в разпореждане на тогавашния министър на земеделието и горите, вече като част от Държавния поземлен фонд, тези исторически местности, заедно с Мъртвата долина, биват обявени за... „пасища“!
Разхождайки се из тези т. нар. „пасища“ обаче, кой знае защо не се срещат пасящи или пладнуващи стада. Но пък на всяка крачка се виждат разположени между дърветата оръдия – като в истински музей на открито.На места са разположени цели артилерийски батареи от 24-фунтови руски топове. Между шубраките и под клоните на величавите дървета пък се белеят и множество стари паметници, по които личат имената на героите и названията на различни полкове и дивизии, взели участие в тукашните сражения.
Една от най-старите братски могили е тази, издигната в памет на загиналите офицери от 5-и пехотен Калужки и 6-и Либавски полк. Ето как описва атаката на калужците Борис Костин в биографията на Белия генерал:
„Около три часа Скобелев повика в щаба си командира на Калужския полк полковник Елжановский и му постави задачата да завладее втория хребет на Зелените възвишения и да се укрепи зад него...
Неприятелят забеляза движението на колоните на пехотинците и ги обсипа с артилерийски огън по целия фланг. Скобелев наблюдаваше настъплението и чрез ординарците даваше указания: да не се допуска разцепване на редиците, резервите да следват настъпващите... От командира на полка Скобелев получи следното донесение: „Достигнах вражеските редици, които откриха огън на 500 крачки от нас. Заели сме двете страни на шосето. Изминали сме две версти от нашите позиции.
Артилерийският огън е открит от малки укрепления. Очаквам заповеди. Полковник Елжановский“. Но още не бе успял да отговори на бележката, когато усилващата се стрелба бе заглушена от викове „Ура“, които постепенно се отдалечаваха и ставаха все по-едва доловими... След кратка, но кръвопролитна ръкопашна схватка турците побегнаха, преследвани от войниците“...
На старите пожълтели снимки покрай скобелевите паметници не се вижда почти никаква растителност. Те са оградени с бордюри и покрай тях са оформени алеи. Сега дърветата са превзели пейзажа и донякъде са ги скрили под клоните си, а централните алеи са изнесени малко встрани от мемориалите. Но пък това още повече засилва усещането, че се движиш не в обикновен парк, а наистина през свято място.
Несъмнено най-знаковият обект в това паметно пространство е Братската могила костница, приютила част от костите на загиналите. На стената й има паметен надпис, който завършва с думите: „В знак на дълбока признателност и велика благодарност, освободеният от тях български народ им въздига този паметник на свободата, израсъл от глъбините на душата като теменужка в гората“.
Около величествения силует на обраслата с бръшлян могила, изградена от причудливи изветрени варовикови камъни, се е съсредоточил неформалният център на парка – може да се каже, че всички алеи водят към нея.
И въпреки множеството от хора, които непрестанно я обикалят от всички страни, наоколо цари тишина. Тук всички разговори спонтанно заглъхват и всеки минава мълчаливо покрай това място, неволно свеждайки глава в памет на героите.
И макар че цялата територия е потънала в сакрална обреченост, това не пречи тя да е любима зона не само за поклонение, но и за приятна и разтоварваща от напрегнатото ежедневие разходка. Независимо че теренът е доста стръмен и труден за изкачване, изненадващо наоколо може да се видят и много беловласи хора, дори и пенсионери с бастунчета, които като в забавен каданс крачат по пътеките. Но дори и бързо да върви, човек остава с усещането, че само час, прекаран в Скобелевия парк, се равнява на цяла вечност. Може би защото тук границата между минало и съвременност просто не съществува.
