Ако търсите някакъв аналог с „Американски психар” на Брет Ийстън Елис, забравете!
Автор: Веселин Максимов
Такъв няма. Единствената прилика е тази, че „Български психар” със сигурност няма да ви остави равнодушни, след като затворите последната й страница.
За пръв път чух за книгата в едно ранно утро по една телевизия. Литературна критичка (каквото и да означава това) ехидно обясняваше, че историята на Андрей Велков е „самоцелно агресивна”, „ненужно изпълнена с насилие” и бла-бла-бла-бла...
Когато в края на деня отидох в книжарница „Хеликон” да търся книгата, се оказа, че я няма. Свършила. Верен на инстинктите си, че читателите знаят по-добре от надутите „авторитети”, ревнах на приятели, че я търся. Даде ми я приятелка, глътнах я за една вечер и на сутринта бях уверен, че ще я обсъждам с хората, които обичат да четат.
Чели сте много по-„самоцелно-агресивни” и „ненужно изпълнени с насилие” скудоумни истории, претендиращи да са някакви разбиващи трилъри, но всъщност нямащи нищо общо с действителността.
„Български психар” е написана от млад българин, дишащ въздуха на българската столица, роден и израснал там, отслужил честно своя срок в родната казарма и като всеки сънародник на тази възраст, преживял адското разочарование на нормалния българин, отраснал в заблудата, че бъдещето у нас е на умните, образованите и добри хора.
Понеже Андрей Велков пише страшно реалистично, докато го четете, ще изпитате странното усещане, че той и главният герой са едно и също лице. За това допринася и фактът, че авторът познава отлично нещата, за които говори. Самият той е фанатичен почитател на бойните изкуства, дълги години е изтезавал тялото си с тренировки по шотокан карате и бокс, а ума си – с всякаква ценна литература.
Всичко това е омесил в особения, тарикатски жаргон на улицата, където фалшивите и слаби хора просто не успяват да оживеят. Или ако успеят, заприличват до края на земните си дни на сивите й тротоари.
Всъщност, ако се абстрахирате от по-суровите сцени в повествованието, ще си признаете, че „Български психар” е книга за живота на едно момче, отказало да се подчини на тъпите обстоятелства, превърнали нашата страна в това, което е в момента – опоскана и съсипана територия, в която царуват тъпотата, дебелоочието и унижението. И, като в пълен антипод за Платоновата държава, мозъкът е подчинен на мускулите.
„Български психар” не е брутална книга. Истинска е.
