И друг път сме говорили по темата. Ще има и още подобни случаи, сигурен съм. Обичам занаята си, той е и мое хоби, върша го с удоволствие. Докато не изпадна в точно такива моменти. В които сякаш разумът и мисълта рязко изчезват и се започва срамно каканижене и папагалене един от друг, в името на „горещата новина”.
И най-нормалните въпроси-постулати за репортера „Защо?” и „Каква е причината?” изглеждат смешни и безсмислени.
Идеята на репортерите уж е да казват истината. Истината от всички ъгли, цялата информация, която са способни да съберат и поднесат честно. Но заради мисълта да са скандални, всички тези благи думи отиват по дяволите.
Последно беше „Десет български моряци бедстват на кораб край Пакистан”. Още от самата първоначална информация стана ясно, че никой не бедства, корабът е излязъл по-рано на бряг, отишъл е за скрап и понеже все още договор не е подписан, мъжете са на борда, защото той още се води по документи действащ морски съд. И трябва да има екипаж.
Обяснено беше, че контрактът ще бъде подписан на следващия ден и „бедстващите” ще си тръгнат за Родината. Както и стана.
Междувременно се оказа, че никой не е изнемогвал, храна, пиене и електричество е имало доволно, но това не беше важно, според почти целокупното българско журналистичество.
Няма драма – не е интересно. Затова, давай – „бедстват”, „изнемогват”, „пуснали са есемеси за помощ”, „българи на ръба на оцеляването” ...
Като един от горепосочената гилдия и аз често съм изпадал в бяс, когато в заплетени случаи хората, на които се надявам за информация, си мълчат като партизанин на разпит. В този случай обаче тези хора говориха спокойно и обяснително. Което май-май не се хареса на нашего брата. Вижте пак онова по-горе, за драмата. И на професионалната чест и морала – майната им.
Помня отлично как преди години беше гръмогласно оповестен и подписан масово Етичен кодекс на българските медии. В него точка 2.3.4 гласеше: „Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.”
Във всички новинарски емисии щедри кадри показваха в едър план лица на шефове на мастити медии, които с мрачна увереност твърдяха, че това вече не се трае и никога техни репортери няма да пресоляват манджата, за да трупат интерес за сметка на човешката мъка.
Два дни след това се случи инцидентът с българските войници в базата в иранския град Кербала. Познайте какво стана!
Колежка от мощна медия (елитен репортер и невероятно морален човек) ми разказа в детайли как нейната шефка с настървен бяс я заклела, ако не вземе интервю от майката, бащата и бременната съпруга на един от загиналите българи, изобщо да не се връща в редакцията.
Н. се чувствала ужасно, докато чукала по вратата на апартамента, отворил пияният от мъка баща, питал я какво иска и смаян от журналистическата наглост я въвел вътре. За да види упоената с хапчета майка и пищящата млада съпруга.
Не било най-приятната гледка, както правилно се сещате. И Н. трябвало да зададе най-тъпия, класически в случая, въпрос „Какъв човек беше?” Оттам нататък настана истински кошмар. Знайни и незнайни колеги екстраполираха изобилно върху мъката на хората: „почернените майки”, „майките на войничетата”, „черните забрадки”... без почти на никого да му мине през ума, че това са наемни войници.
Отишли по собствено желание, на мисия, която е особено опасна. И потенциално смъртоносна. А който все пак прояви капка разум, се отнесе в размишления: „Те за някой долар са отишли там, момчетата. Майка й на таз държава, дето не дава нормални заплати, та млади и здрави българи отидоха да умрат в поганската земя, наречена Ирак.”
Доста по-късно, когато първоначалният лешояден инстинкт на журналистиката се поуспокои, започнаха нормалните и логични въпроси. Като например „Кой е виновен да се случи това?”, „Кой е подценил положението?” и „Наистина ли базата е била надеждно защитена?”
И изведнъж медиите си дадоха сметка, че роднините на жертвите са нормални човеци, които имат нужда от състрадание и подкрепа и гледат телевизия, слушат радио и четат вестници. А те по никакъв начин не им помагат в мъката, а напротив – в садистични подробности разясняват как всеки от загиналите е имал човешки слабости, буквално какви са те и кой имал кредит от банка, за който „си е сложил главата в торбата”.
(Ей, това последното не се ли нарича „банкова тайна”, а? И разгласяването й не е ли подсъдно? ОК, може и да не е.)
Най-пресен пример ми е една гнусна случка, в която педофил се гаври с момиченце в едно бургаско село. По въпроса официалната информация от полицията беше суховата и в телеграфен стил. Характерно, те работят по правилник.
Дадоха само името на изверга, това на детето твърдо отказаха да споменат заради много крехката му възраст и отново припомниха фактите в сбит и сдържан стил. Някои медии с особен профил обаче доразвиха идеята до сияйни висоти!
Подробно беше описано как въпросният извратеняк закарал жертвата си в гнусна колиба, пускал й порно на видеокасети и я принуждавал да пипа половия му член. И още, и още... Чудя се дали наистина публиката е толкова изпростяла и извратена, та да има желание да чете и гледа такива неща...
Стреснат и уплашен бях, когато след атентата на Летище Бургас от 18 юли, тази година от някои медии бил заявен силен интерес непременно да заснемат откъснатите крайници, настлали паркинга на аерогарата, локвите от кръв по асфалта и (непременно!) откъснатата глава на изрода, предизвикал взрива.
Наричан упорито и до ден-днешен „камикадзе”. (А всъщност е „шахид” – „мъченик за вярата”, от арабски. „Ками казе” е „божествен вятър”, такива са били японските пилоти по време на Втората световна война, нищо общо с трагедията на летището в бургаския квартал Сарафово).
Както споменах в началото, работя като репортер и ми е ясно, че заглавията продават. Но на каква цена?
Преди много време, още когато започвах, случайно или не, гледах един много интересен филм. „Вечерни новини” (Shipping News) с Кевин Спейси.
Той играеше съсипан емоционално баща, който избяга от големия град и отиде да живее в затънтено рибарско селце. И там се цани за репортер в местния вестник. Неговият редактор, въвеждайки го в работата, му посочи хълм и хижа на него. А над тях – мрачни и зловещи облаци.
„Какво виждаш” – попита той.
„Ами, облаци, ще има буря, явно”
„Е?!? Какво заглавие ти идва наум веднага? „Буря унищожи рибарско селище!”
„А, ако бурята все пак не го унищожи?”
„Еее, то е ясно! „Рибарско селище сензационно се спаси от буря!”
Вие кой вариант си избирате?
