Ако се отдалечиш на няколко километра от Стърница и се обърнеш назад, няма да я видиш. Планината я крие в своите пазви
Автор: Иво Антонов, един духовен родопчанин
Още от комунизма ние, българите, имаме самочувствието, че познаваме отлично географията и историята си. Колкото повече си мислим, че знаем, толкова повече се затваряме в собствените си заблуди. Наш вещ помощник в тази заблуда е телевизорът – този златен кафез за въображението и познанието. За да се убедим колко малко познаваме Родината, е достатъчно да слезем от магистралите и да изключим GPS-а. Тогава пред нас се открива неподозиран, тайнствен и прекрасен свят. Свят на красота, човечност и неподправена истина.
За пръв път посетих Родопите на 5 години, когато баща ми ме заведе на станцията на Профсъюзите в Пампорово на ски ваканция. Макар и невръстно дете, изведнъж разбрах, че съм попаднал на място, което е много различно от всичко, което познавах дотогава – София, Черното море, Розовата долина, Стара планина, Рила.
След повече от 30 години отново попаднах в Родопа планина… и същото чувство отново обсеби съзнанието ми, въпреки че вече бях навъртял значително количество километри надлъж и нашир из Отечеството, а и в странство. Случи се след едно спонтанно семейно решение да посрещнем Нова година на „ново място“. Така се озовахме в Рудозем.
Едноседмичната новогодишна ваканция, прекарана по известните туристически дестинации на Смолянска област, мога да сравня само с прочитане на един дъх на любовен роман. Толкова красота, такива емоции, толкова слънце и въздух, истинско щастие за сетивата ми. Всичко щеше да си остане само един прочетен, макар и прекрасен роман, ако случайността не ме беше срещнала и с хората, а чрез хората и с душата на Родопа планина.
В първите дни на януари 2007 г., пренаситени (според нас) от родопски емоции, поехме по обратния път към София. Като възпитаници на съвременното информационно комерсиално общество, въоръжени с лаптоп и интернет, решихме да остойностим видяното.
Гмурнахме се в търговските сайтове за продажба на имоти и оценихме в евро какво и колко сме видели без, разбира се, да имаме каквото и намерение да си купуваме имот в Родопите, защото е „много далече“ от София.
Тогава на снимка я видяхме - „нашата къща“, както я нарекохме. Каменна, слънчева, усмихната, кацнала сред зелена поляна. Локация – село Стърница, община Баните, област Смолян.
Първите две имена прочетохме за първи път в живота си. Добре, че има електронни карти, които дори ти чертаят и примерен маршрут. Убедихме се, че е „много далече“, но съдбата все пак реши да вземе волана в свои ръце.
Лашкането по стотици завои нагоре и надолу през непознати в буквалния и преносния смисъл селца и махали без изглед за близка магистрала постепенно изчерпваше както ентусиазма, така и силите ни. Вече на здрач достигнахме с. Давидково, съседно на Стърница.
Сред мъгла и сняг объркахме пътя и тръгнахме в противоположна посока на крайната ни цел. Спряхме, за да видим къде се намираме и с притеснение установихме, че сме в самото сърце на Родопа, а до София остават още 240 км, от които неизвестно колко в непознатата планинска пустош. Пустош, но някак си уютна, дружелюбна, макар и нежива. Тогава се появиха хората, онези, които ни въведоха в истинската магия на планината.
По традиция, в този край видят ли спрял автомобил спират, за да видят дали пътниците не са закъсали и имат ли нужда от помощ. Стар опел паркира до нас и пътуващите ни заразпитваха с какво могат да ни помогнат. Въпреки съпротивата на жена ми, която вече се чувстваше достатъчно зле от завоите и дългото пътуване, аз попитах за Стърница и бях надеждно упътен. От тук вече навлязохме наистина в неизвестното и прекрасното, в мястото, което стана част от нашия живот завинаги.
Криволичейки по неширок път сред ели и борове, изведнъж пред нас се разкри селото, сгушено сред гънките на хилядолетната планина, със своите каменни и бели къщи, кацнали една над друга със своите светли прозорци и усмихнати, дружелюбни врати. Направи ми впечатление колко хора има по улицата и на центъра на място, където смятах, че е обиталище само на екзотични горски животни и мечки.
Никой не се притесняваше от софийския номер на колата ни и непознатите ни физиономии, а всички ни поздравяваха с „добре дошли“. Спирайки на центъра, още при пръв поглед наоколо видяхме в далечината „нашата къща“, сред стотици други, които също така виждахме за първи път. Докато я посочим, и до нас изведнъж се озова Захари, който услужливо ни попита, може ли с нещо да ни помогне, а ние обяснихме целта на посещението си.
Съдбата и тук се намеси, защото Захари, който точно тогава беше ходил да го види местния фелдшер, се оказа брат на Слави, който пък държеше ключовете от „нашата къща“. И така след 10 минути по тясна чакълена уличка вече бяхме на прага й.
Докато аз се разхождах из белите стаи на каменната къща, моята съпруга Галя, която видимо, а и физически се чувстваше доста зле, беше веднага поканена от Таня – съпругата на Слави, на чай и на топло до печката. Като свърших „огледа“, пожелах да си тръгваме, което предизвика шок у нашите комшии, които се заклеха да не допуснат това да се случи. Тези хора, които ни виждаха за първи път в живота си, отвориха дома и сърцата си за нас, непознатите софиянци.
Масата веднага се отрупа с всичко, което се намира в хладилника – салам, домашни кюфтета, домашна туршия, маслини, сирене, ракия, безалкохолно и много усмивки и добри и топли думи. В наша чест беше приготвен и уникалният местен специалитет - качамак от картофи с агнешки пръжки. Говорейки за какво ли не, така, между другото, Слави ни обясни, че те, както и останалите в селото са българи – мохамедани, помаци, както той сам се нарече. Това като че ли мина покрай ушите ми, защото техният образ не се вписваше в този на „помака“ от телевизията.
Вече стана почти 9 вечерта и Таня тръгна да ни постила спалнята на втория етаж. Но все пак „разумът“ в нас надделя и пред смаяните погледи на родопските ни домакини се отправихме към колата, за да потеглим към София. Докато си взимахме довиждане, в багажника ни се озова чувал с картофи – нещо твърде ценно по тези места.
Тръгнахме си от това прекрасно екзотично, но и толкова живо село, крайно объркани. Щипахме се, за да видим, че не сънуваме. Възможно ли е да има толкова красиво място? Такива добри и гостоприемни хора? Помаци?! Пред очите ми минаваха зловещи картини от софийския ми телевизор - Рибново, минарета като ракети, враждебни „помашки“ погледи, дълги бради, забулени жени, „долината на широките гащи“. Сравнението с тези хора беше шок. Ако не бяхме просветени в тяхната „тайна“, нямаше как да ги различим от нас, нашите нови пловдивски приятели или старозагорци, бургазлии.
Не ни беше необходимо много време за размисъл, след една седмица сметката ми олекна с известна сума в евро и вече бързахме към смолянски нотариус, за да узаконим това, което вече беше в сърцата ни – „нашата“ прекрасна старинна каменна къща, но най-вече - „къщата до нашите комшии“.
Всяко наше посещение на това приказно място разкриваше пред нас душата на хората, душата на Родопа. И всеки път с насмешка местните се чудеха как заключваме колата, как проверяваме ключалките. По тези места не се краде. Няма престъпност.
Цяла година, докато къщата ни се ремонтираше и нямаше дори врати и прозорци, в нея стояха вещи, инструменти и материали без да изчезне дори един пирон. Учудените ни погледи всеки път съзираха по дърветата край пътя торби и кофи.
Попитах – какви са тия торби? Там хората като отиват на работа оставят пари, а в кофите - мляко. Като се върнат, в торбата намират хляб заедно с рестото, а в кофата – пари за изкупеното мляко.
Ако паднеш – ще те вдигнат. Ако замръкнеш, ще те приютят. Ако си гладен, ще те нахранят. Ако закъсаш, ще те изтеглят. При едно от първите ни пътувания, през една мъглива зимна нощ, насред планината, на 40 км от Стърница и до най-близкото населено място, разбих колата в камък. Едвам се придвижихме до Лъки. Беше 10 вечерта. Нямаше нужда много да обясняваме по телефона и след час приятелите ни пристигнаха с две коли – едната с пълен резервоар – за нас, да се приберем в София и с известна сума пари „за всеки случай“.
След като се запознах с наличната литература и лични впечатления от Стърница, Давидково, Баните и околността, научих, че точно това е митичната долина „Илинденя“ от „Време разделно“. Веднъж селото беше се обезлюдило. Пуснах телевизора – излъчваха филма по легендария роман на Антон Дончев. Какво беше обаче учудването ми, когато Слави извади един диск с филма, който пази вкъщи. И не защото той, както и повечето мъже са участвали в снимките на филма. Селото е 100 процента мюсюлманско.
Всяка къща обаче пази такъв диск – огледало на помъчената им съдба. Слави и приятелите ни от Стърница носят български имена,23 години след „демократичните промени“ и правото да си върнат „старите“. Децата им също са с български имена. Те нямат други. Внуците им също.
Когато отидете в Стърница, попитайте къде е джамията. Ще ви покажат една каменна къща, като всички останали. Запустялата й външност се обяснява с липсата на какъвто и да е интерес от местното население към този храм.
В съседното Давидково, което е със смесено по вяра население, църквата е на най-високото и лично място – реновирана основно и осветена денонощно. По тези места турчин и ислям са неща от далечното и неприятно минало, а циганин е екзотично животно, заедно с магарето, мечката и овцата, в които се предрешват весели селяни по празници и събори за радост на млади и стари.
Ако се отдалечиш на няколко километра от Стърница и се обърнеш назад, няма да я видиш. Планината я крие в своите пазви. Крие още десетки, стотици села и махали.
Родопа ги пази от зло и зли хора, пази едно от малкото останали места в настоящата държава, запазили морала на хората и начина на живот от някогашна България. Ако имаш сърце, планината ще ти се разкрие и тогава ще получиш най-големия и дар – приятелството и душата на хората, родопчаните, българите.
