Днес то буквално е една малка уличка на входа на възрожденския град Елена
Автор: Здравка Христова
Славно минало и тъжно настояще бележат историята на малкото селце Разпоповци в Еленския Балкан. Някогашна кърмилница на войводи и родно място на много бележити българи, днес то е буквално малка уличка на входа на възрожденския град Елена откъм Велико Търново.
Ще го познаете по пъстрата черга на десетките пчелни кошери, пръснати като плочки от приказен пъзел на единия от склоновете му. Стигнете ли до закритата вече железопътна гара на Елена и запустелия стъкларски завод срещу нея, значи, че сте го подминали. Върнете се и отбийте в страничната уличка. Струва си, защото ще се потопите в една моментна снимка на славното ни минало.
Околностите на Разпоповци се славят с красива природа и прелюбопитна история. Оттук са корените на писателя Емилиян Станев. Тук се е родил и големият български актьор Георги Георгиев-Гец.
Основите поставя овчар
Селото възниква от две махали – Попдимитровци, разположена на левия бряг на реката, и Разпоповци – на десния. По-старо като поселение се счита Попдимитровци. По-късно двете махали се сливат под общото наименование Разпоповци.
Приема се, че първият заселник в Разпоповци е овчар. След него идват още четири семейства, които си вдигат колиби край кошарите от двете страни на дола в местността Дренака. Предполага се, че тогава е поставен и обредният камък в местността Чукара, който служел за оброчище.
Според запис в черковната летописна книга наименованието си селото получило от разпопването на поп Цвею, еленски свещеник, който имал кошара тук. Като умряла попадията му, той заживял със слугинята си. Тя родила син, когото кръстили Куцар. На него попът дал Куцарчова лъка, а той се разпопил и останал да живее в кошарата си.
Тук бил разпопен и друг духовник, впоследствие обесен от турците по настояване на жена му, за да може тя да се омъжи за друг. Расото хвърлил и трети свещеник - известният поп Мартин. Той станал хайдутин при Вълчан войвода. Преданието разказва, че поп Мартин се разпопил, защото търновският аянин харесал жена му и я отнел с хитрост. А бившият поп решил да отмъсти заради поруганата си чест.
Историческите хроники разказват, че след кърджалийското нападение на Елена през 1800 г. на Гергьовден, тук идват нови заселници. Според данни на руското военно разузнаване през 1877 г. селото наброявало 30 къщи, в които живеели само българи.
През Възраждането Разпоповци било заможно и ревностно пазело българската просвета и култура. От него по това време излезли над 80 учители. Иначе жителите му се занимавали предимно със земеделие и скотовъдство. Тук са се произвеждали и дървени въглища. Развити били също занаятите като бакърджийство, бъчварство, металообработване и грънчарство.
Разпоповските златари били прочути с изработването на църковни утвари – кандила, светилници, както и женски накити. На 19 юни 1943 година населеното място е връхлетяно от голямо наводнение, което му нанася сериозни щети. Напълно са разрушени 7 къщи, а други 10 стават негодни за живеене. Водата нахлува в читалището и църквата. Дадена е и една човешка жертва.
Гара без бъдеще
В годините на развития социализъм Тодор Живков сметнал, че възрожденска Елена е ще замре само с музеите и старите си къщи и се разпоредил в покрайнините на града да бъде направена железопътна гара и издигнат огромен стъкларски завод. Речено-сторено.
Заради мегаломанските строежи реката, минаваща през Разпоповци, е отбита. Гарата е изградена, положени са релсите, пуснат е влак. Днес обаче жп линията е закрита, релсите са окрадени, а стъкларският завод се продава от съдия-изпълнител.
Струва си да отделите малко от времето си, за да запалите свещ за здраве в църквата „Св. Никола Мирликийски". Тя е построена през 1874-1875 г. Осветена е на Стефановден. Разрешението за построяването й е дадено със султански ферман от 29 април 1874 г. Построена е от уста Генчо, ученик на майстор Колю Фичето, с пари на Никола Велчев и средства, дарени от еленските градинари, спечелили пари от гурбет в чужбина.
По време на Освободителната война църквата е разграбена и превърната в конюшня от турците, но скоро след това е възстановена през 1878 година. В края на 1881 г. с театрално представление на „Райна Княгиня", подготвено по инициатива на учителя Петко Коев и градинаря Димитър Мирянов, е поставено началото на читалището в Разпоповци.
Тридесет години по-късно се ражда човекът, чиято житейска съдба е свързана с него до последния му дъх. „Когато съм се родил, майка решила да ми хвърли пъпа към реката, та да ми върви по вода. Реката е досами нашия двор от едната страна, а от другата е читалището. Като засилила пъпа ми към реката, той се извил и полетял към читалището. Така и пращаше хората, които ме дирят у дома: „Вървете в читалището, нали там му е пъпът хвърлен!” – пише в спомените си Христо Търсанков, за когото читалището било духовен и житейски храм.
През 1931 г. с много трудности и заеми, но с голям ентусиазъм и доброволен труд разпоповчани издигат новата читалищна сграда, от втория етаж на която години наред бай Христо пускал да се развява на всеки празник националния трибагреник. С битов хор, мандолинен оркестър, музеен кът, картинна сбирка духовното средище на Разпоповци се налага като едно от най-дейните в Еленска околия.
Магьосници на сцената
В него първите си пиеси изиграва театралният ни колос Георги Георгиев-Гец, на когото Христо Търсанков е първи режисьор. По-късно Гец написва: „Ако мога един ден да стана на сцената такъв магьосник, каквито бяха в детството ми разпоповските актьори, ще бъда най-щастливият човек".
През 1981 г. по случай 100-годишния юбилей на читалище „Просвета" в центъра на Разпоповци е вдигната чешма-паметник на писателя Емилиян Станев, чиито родови бащини корени са от тук. Чешмата и площадчето около нея са съградени по проект на разпоповските архитекти доц. Йордан Търсанков и Велчо Велчев. Редом с барелефа на писателя върху нея са изписани и неговите думи: „... в много страници на моите книги има разпоповчани и разпоповска природа, и разпоповски дух".
Само месец преди да си отиде от този свят, великият творец пише до старейшината на селото Стоян Медникаров: „Аз съм намислил и решил твърдо, като умра, да бъда погребан в Разпоповци. Не ща да лежа в софийската глина, която съм газил двадесет години на лов, пък и в софийските гробища има всякакви мошеници, а в разпоповските лежат само добри и чисти хорица..."
В началото на миналия век в Разпоповци се ражда художникът Иван Петров, преподавател в Художествената академия, където завежда катедрата по рисуване. Той твори в областта на пейзажа и портрета. Майсторът на четката е автор и на редица фигурални композиции на разнообразни исторически теми и селски битови сцени.
Днес от славното разпоповско минало е останал само споменът, но между порутените къщурки много ясно се усеща духът и мъдростта на славните български творци и възрожденци, родени в това прекрасно кътче на родината.
