От седем години сладкодумният Михаил Топалов разказва приказки на Бога, много по-интересни от тези на Шехерезада
Автор: Борис Цветанов
Ако Мишо Топалов беше живял преди 2500 години, щеше да е засенчил Омир. Шехерезада слагаше в малкото си джобче с нейните някакви 1001 приказки. На него времето скъперник му даде да разкаже само около 10 000.
През 1969-1989 година, след като се подписвах само четири години на ведомости за заплати, зачеркнах социалистическата държава и станах частник-автор, кой знае за по-благозвучно определян като журналист на свободна практика. Търках подметки из кажи-речи всички редакции на вестници и списания в София. Нямаше редактор в отделите „Хумор и сатира", задължителни дори за многотиражките, който да не познавах.
Сред тях Михаил Топалов се отличаваше с неповторимо очарование. Имаше магията, за която Малкият принц казваше, че е невидима за очите. Имаше излъчване, което действаше на подсъзнателно ниво на събеседника. И природно му е било дадено, а и животът го бе научил към всеки да се отнася сериозно, да го предразполага, да говори спокойно и сърдечно. Втора природа му беше чувството, че няма прости хора, че затворените, навъсените стигат до средата на пътя.
Иначе спартанският му начин на живот си бе изписан на лицето му. Нито веднъж – нито преди Десети ноември, още по-малко след това, не удари гърди мъжки, не тръгна като кос с вирнат нос, а имаше хиляди пъти по-голяма база да го прави от ония от неизброимата армия гастрольори в политика, литература, вестникарство... Само да вземем факта, че мирно като пред началство пред него е стоял генерал Иван Вълков, най-противоречивата фигура във военната ни история.
Вестник „Вечерни новини”, в който Мишо водеше страницата „Добър вечер”, беше на партера в редакционното крило на Полиграфическия комбинат и там имаше импровизирана приемна. В ония години външен автор не беше мръсна дума, нещо повече – такива дописници бяха желани. Вестниците бяха ковачници за поети, писатели и публицисти.
Мишо приемаше всеки, сваляше звезди от небето, даваше крила като „Ред бул”, забравяше всичко веднага, но никой не му се сърдеше... Но и никой не подозираше, че Мишо е властелин на оная история на България, която соцреализмът се опитваше да превърне в бяло петно.
От Десети ноември, та до ден днешен, една идиотщина броди из България: кресливите български „дисиденти” проглушиха света, но т. нар. „нежна революция” ги завари без нито един ръкопис в чекмеджетата. Михаил Топалов е живото отрицание на този нихилизъм. Защото той посрещна оставката на Живков не с ръкопис в чекмедже, а с ръкописи за цял гардероб.
За десет години издаде 40 книги, а напечатаното из вестници до раздялата му с този свят надхвърли 10 000 публикации, което груба сметка би окачествила като 200 книги с по 250 страници. Да не говорим, че остави неразтворени папки. Героите му от елита, хайлайфа, талантите и шарлатаните на България многократно надхвърлят по бройка прехвалените герои на Лев Толстой във „Война и мир”.
Това беше човекът Михаил Топалов.
Но той беше нещо повече.
И мисля, че до най-точната оценка за него стигна една добра приятелка, журналистката Лияна Кирилова: „Михаил Топалов не беше журналист, историограф, талантливец, Мишо беше институция, нямаща аналог в съвремието ни”.
И тая институция беше като матрьошка, на която краят й не се вижда. Една от тия матрьошки показва Мишо като пророк.
Беше през осемдесетте години на миналия век. В импровизираната приемна като никога беше празно. Мишо изникна и трупна пред мене свитък вестници „Нова Македония”. „Я докато ме чакаш, като стар македонец, преведи от хумористичните страници няколко афоризма” – рече той. В онова време македонските сатирици – автори на афоризми, бяха може би най-добрите в света.
След час се върна, носеше пак вестници и списания – той си имаше тая слабост, където мине да задигне каквото му падне от тоя род. Взе афоризмите, остави ги в папката, обеща онова, което нямаше да изпълни и, като помълча, рече: „Да знаеш, само след четвърт век големи идиотщини ще ни създават братята македонци...”
Тази фраза така и мина покрай ушите ми. Още не умеех да виждам напред. А Мишо виждаше и беше превърнал тази своя способност в изкуство. Книгите му затова и чакат нов прочит и внимателен анализ.
Само един пример. През 1925 година генерал Пангалос наточи зъби да завземе България до Стара планина. Бойните действия още не бяха започнали. Румъния струпа войски на границата. В София се заговори за нова 1913 година. Официалната история не обръща внимание на тази драма, приписва спасяването на страната ни на Обществото на народите. Пука му на ОН за България, най-много да се спретне нов Берлински конгрес. България не е фигурирала дори и в Бюлетините на ОН. Освен ако не става дума за репарациите.
Но страната ни бе спасена. Нека традиционалистите не подскачат – спасена бе от Йосиф Джугашвили, известен повече като Сталин. Още като се размърдаха власите, той скръцна със зъби и прати цялата армия на Будьони и още една пехотна на Бесарабската граница. И мамалигарите си глътнаха граматиката. Защото Сталин гледаше напред и не даваше България, която бе планирал да си я вземе, както и стана двадесет години по-късно.
Такива тайни от историята при Михаил Топалов има стотици и стотици.
Сега да продължим с матрьошката. Като отворихме тази с пророка и с властелина на тайните, следващата е... на изгубения писател. За неосъществената мечта на Мишо – да бъде писател, автор на разкази, мисля, че знам само аз. Научил съм я случайно. Някъде около 1948 година Мишо, след като е бил певец в кабарета, танцьор, учител, стенограф и какво ли не, решава че има и талант на писател.
Няколкото си разказа изпраща във ведомственото списание на МВР „Народен страж” (станало по-късно седмичник) – нали в ония години много неща са го свързвали с вътрешните работи. Там литературен джелатин е Павел Вежинов.
Каква е била тая балтия, която му удря, психолозите нека обяснят, но това е било и лоша рана, и лоша дума – стрес за цял живот. Той повече не посегна към разказа, но фейлетоните му са доказателство за творческите му възможности и потенциал. И книгите му, в които, ако читателят се вгледа, ще намери десетки и десетки разкази в разказа. На нивото на Елин Пелин, на Йовков...
И пак матрьошката. Мишо постави в устата на героите си стотици мисли и максими, които си бяха чисто негови. На световно ниво: „Не е важно да си първа цигулка, втората по-дълго свири”; „Пари при пари отиват, но не много при малко, а малко при многото”; „Демокрацията иска хляб, има хляб – има демокрация”; „Бедата на историята е тази, че се пише от хора, които не я пишат както е била, а както искат да е била” и т. н., и т. н.
Накрая да хвърлим поглед и върху последната тайна на Властелина на тайните. През 1941 г. директорът на „Юнион клуб” пазари пеещият шлагери в „Ориент” Михаил Памукчиев (така е известен Топалов там) да пее в клуба срещу 10 000 лева на вечер. Това е половин министерска заплата, три учителски, две на висш полицай.
Така Мишо попада под лупата на тоталния шпионаж на Гестапо в България, за което сме разказвали вече в „Десант”. Службата, занимаваща се с интелектуалците, е тази на Вили Рау с адрес на „Хан Крум” 3.
Дясна ръка на шефа й е Спас Топузов, богат търговец, прочут меценат. За Вили Рау Мишо е изглеждал мъжкия вариант на опитите му да вербува шпионки от школата за танци на Мара Димова, които да източват тайни от хайлайфа. За да го вербува, при него е изпратена прелестната и опитна Лиляна Владимирова. Тя е работила сред дипломати, писатели, художници – винаги с успех. Но пред спартанеца Мишо удря на камък.
И Топузов е безсилен да го купи с камари банкноти. Опърничавостта на Мишо ще му струва някой и друг затвор заради ремсистка дейност. През 2009 г. исках да напиша статия с работно заглавие „Последният в света жив интелектуалец, следен от Гестапо”. Мишо не се съгласи: „Не му е дошло времето” – многозначително ми подхвърли тогава той.
Михаил Топалов живя 89 години. Но и възрастта му е тайна. Защото добре познаващи го казваха, че били 91. Но човек е жив, докато е жив споменът за него. А 10-те хиляди приказки, които разказа, ще живеят още дълги години...
Другите за него
„Михаил Топалов е едно чудно явление в българската история и литература.”
проф. Андрей Пантев
„Имаше феноменална памет и свръхдарба на разказвач. От увлекателно подкупващото му слово се изгради в една панорама на цяла епоха, която не бихме я имали без него.”
проф. Иван Славов
„Ако нещо в историята не се е случило така, както го е разказал Михаил Топалов, жалко за историята – тя просто не знае, че наистина е било...”
Лияна Кирилова
