Едно пътуване в миналото из най-красивия край на Балканския полуостров
Автор: Христина Митева
Често с моите родители, които са преселници от Западните покрайнини, ходехме до местността Славчето на Българо-Югославската граница, където се провежда ежегодния събор на съседните села от България и Сърбия, останали някога разделени по силата на несправедливия Ньойски договор.
Всеки път пътувахме с влака, като последната ни спирка бе Земен. Населеното място приема името си от прочутата още в древни времена крепост Землен, но е обособено като град в началото на ХVІІІ век. Стари предания разказват, че първоначално тук е имало само две къщи – на един турчин и на един българин. За да се отърве от турчина, който пакостял в имота му, българинът прибегнал до хитрост. На един рабош (разцепено на две парче дърво, върху което в миналото, като в тефтер, са бележили с нож сметки и вересии, б. р.) той написал някакво голямо число, окървавил го и го дал на „съселянина“ си като хабер от известен страшен хайдутин, който му искал откуп, че живее на това място. Турчинът се изплашил и се изселил, като продал имота си на българина.
С времето тук започвали да се заселват роднини на нашенеца. Децата им израснали и се задомили и лека полека се образували махали, които с времето се слели в едно и се именували Землен.
Земен
Градът стои на важния път между София и областта Краище. В него е имало много магазини, гостилници, ханове, складове, работилници за бурета, каруци и ковашки изделия, а по-късно и предприятия за дървен амбалаж и добив на варовик. Недалеч от него се издигат старите манастири Пещерски, Жабленски и Земенски, в които е кипял бурен живот по време на Втората българска държава. Те оказвали силна духовна подкрепа на народа по време на турското робство. Всеки един от тях заслужава да се посети, не само заради околните природни красоти и несравнимата си архитектура, но и като свидетелство за една висока култура, която съперничи на европейската.
Тук са градили майсторите на Рилския манастир, като най-известен от тях е майстор Миленко. Запазени са прекрасно изписаните образи на деспот Деян и жена му Доя, на св. Иван Рилски, св. Климент Охридски и много единствени по рода си библейски картини като „Изковаване гвоздеите за разпятието на Иисуса“ и пр. Тук е живял Иван Граматик, летували са Иван Вазов и Пенчо Славейков. Привличал ги е красивият пролом на Струма, която в тракийско време е била наричана Стри, което на съвременен български език ще рече „тека“, „струя“.
Водите й са дълбали през вековете мощната гънка между Земенска и Конявска планина, за да изваят приказен пролом. Той не е така голям като Искърския, но не му отстъпва по очарование. Макар геолозите да твърдят, че двата пролома са връстници във времето, този край Искър сякаш е създаден с голям замах от умелата Божия ръка, докато Земенският не е така грандиозен, но е изваян и в най-дребните си детайли като скъпоценно бижу.
Неговите високи, стръмни и страшни игли, ритли, пещери, водопади, каменни пирамиди, гори и живописни поляни от край време будят възхита и преклонение пред създадената от природата хармония. Константин Иречек го описва като с дълбок дол, четири часа дълъг, сравняващ се ту със Залбургските Алпи, ту с Белоградчишките скали, ту с приказни кътчета от Швейцарските планини.
Бесна кобила
За първи път видях тези проломи, когато бях 13-годишна, именно при ходенето ни на събора в местността Славчето. До гара Земен пътувахме цял ден. Беше много шумно и оживено – имаше извънредно отпуснати влакове и автобуси. Сменихме влака с рейс, който се движеше по асфалтов път покрай серпантините край реката, покрай поляни с ярки цветя и съчетания на багри и форми, а високо в небето кръжаха множество орли...
Чак привечер пристигнахме в село Бесна кобила. За него легендата разказва, че една пролет, по време на някакъв голям църковен празник, старите се спрели да поприказват, а младите извили хоро.
В разгара на веселието внезапно се появила една чудно хубава непозната мома. Облечена в богати дрехи, тя яздела кон и не откъсвала очи от хорото – очевидно искала и тя да се хване на него. Всички впили като омагьосани поглед в нея. За да го забележи момата, мъжът, който биел тъпана, се доближил до нея и със замах ударил инструмента за поздрав. Тогава бялата й кобила се уплашила, изправила се на задните си крака, превила уши и хукнала като побесняла. Девойката паднала, счупила си крака и оттогава окуцяла. Затова цялата местност и близкото село били наречени Крива фея (т. е. Куцата фея), а планината кръстили Бясна кобила в памет на издъхналото от препускане уплашено животно.
Този приказен край трябвало да бъде пренесен в жертва за България. Страната ни нямала пари да плати след войната обещетение на победилите велики сили, затова се наложило да го отстъпи като репарации. Мястото на границата е решено без протакане, без проучване, със замах върху бюрата в канцелариите. Граничната бразда е теглена по билото на планината без излишни дребнави подробности.
Останахме да пренощуваме в село Бясна кобила, където ни настаниха в един огромен нов плевник, пълен догоре с дъхаво сено. Мама застла няколко домашно тъкани вълнени черги и извади пъстри възглавници, пълни с беленка от царевични кочани. На сутринта татко ни поведе към реката да си измием очите и да се приготвим за предстоящата среща с роднините, които никога преди това не бях виждала.
Крепостта
Ако някой ми бе нарисувал тази сутрин с всичките й неописуеми багри и нюанси на розовото и златното, нямаше да повярвам, че някъде по света има такава хубост. Усещах се, сякаш съм попаднала в цвета на току-що разцъфнала праскова. Реката бърбореше, звънеше и тичаше по камъните, спъвайки се в праговете, като се мяташе отгоре им, за да ги прескочи. Това беше нашата древна Струма, събрала в себе си многобройните си притоци – Конска, Светля, Треклянска, Соволщица, Елешница, Джерман, Бистрица, Градевска, Влахинска... А над нея се възправяха високите и остри като бръснач скали – настръхнали, смайващи и удивително непристъпни.
Високо върху темето им се издига някогашната крепост Земленград с яките си кули, всяка от които оградена с три реда каменни стени. Зад най-вътрешната имало църква. От това укрепление смело и упорито се бранели българските земи. През Средновековието тук имало богат и хубав град, възникнал върху стръмните ридове, естествено ограден от Струма. В него се добивали желязо и злато, а жителите му се занимавали със скотовъдство, риболов, земеделие, грънчарство, вародобив...
Учените твърдят, че по поречието на Струма има много древни селища, още отпреди Новата ера. Но крепостта винаги си оставала българска и може да се похвали с дълга и героична история. Не можем да пропуснем да отбележим, и че в този край са шетали четите на Ильо войвода и хайдут Георги.
И сега всеки пътник, който мине оттам, няма как да не се съгласи с Константин Иречек, който твърди, че несъмнено тук са най-красивите места на Балканския полуостров.
