Манускриптът със сагата, в която се говори за английските емигранти
27 Февруари 2013, Сряда
Някога на наша територия се заселили много емигранти от стара Англия, а страната ни често е споменавана в западни ръкописи
Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас
Неотдавна се разрази скандал, сътворен от британския евродепутат Найджъл Фарадж, който пряко засегна българските граждани. Според английския политик за Великобритания било много опасно да паднат сегашните ограниченията за българските и румънски емигранти, които имат сериозно присъствие на трудовия пазар в Обединеното кралство. Основната му теза е, че при премахването на тези норми неимоверно ще се увеличат разходите на британците в социалната сфера, тъй като емигрантите ще могат да получават социални помощи.
Това негово отношение буквално взриви общественото мнение в България и Британия. Длъжни сме обаче да признаем, че Фарадж има известно право. Имам предвид неговото изявление, че ако е на мястото на един обикновен българин, би си събрал веднага багажа за Лондон, като виновни за това са икономическите, политическите и социални условия в днешна България. Иначе казано, българите напускат родината си затова, че тя не ги задържа с нищо при себе си. Това е тъжна, но вярна констатация, за промяната на която очевидно е нужно много повече да се работи, отколкото да се говори, което най-вече се отнася за българските политици от т. нар. „преход”, благодарение на които страната ни от години е в това положение.
Все пак не може да не изтъкнем, че изказването на Найджъл Фарадж е доста крайно и всъщност има за цел по-скоро да мобилизира неговия електорат, отколкото да посочи една реална апокалиптична заплаха. Нека припомним, че България е известна в Англия още в ранното средновековие, като тази представа резонно няма нищо общо със сегашната представа за българите.
Колкото и странно да звучи, англичаните знаят за България още от втората половина на ІХ в. Първото известно свидетелство за това е дело на англосаксонския владетел Алфред Велики, крал на Уесекс – една от най-известните европейски фигури в ранното средновековие. Той бил изключително начетен, искал е да замени латинския език в богослужението и книжнината, а и сам е направил редица преводи. Един от тях е на труда на Павел Орозий „Против езичниците”, написан през V в. Крал Алфред го превел, но същевременно е добавил и осъвременил информацията в него. При изброяването на земите и народите в Европа той описва и земите на българите.
Според него те се намират на изток от Каринтия и на север от Далмация и Истрия. Това известие потвърждава, че български са били териториите, далеч на северозапад от днешните български земи. Те са били присъединени към средновековната ни държава при кан Крум в началото на ІХ в., когато българите унищожават източната част на могъщия Аварски каганат.
Но крал Алфред сочи и друго любопитно сведение. Според неговите представи българите в миналото са се наричали „имери” (изглежда се има предвид кимери?), които загубили войната с македонския цар Филип ІІ.
Изключително интересно е едно друго известие, съдържащо се в Лаонския ръкопис. Това произведение е написано в самото начало на ХІІІ в. от неизвестен по име англосаксонски монах. Сведенията в него граничат буквално със сензацията. В този извор четем, че след като норманският херцог Уилям (Вилхем) І победил през 1066 г. английския крал Харолд ІІ и се обявил за английски крал, голяма част от английските благородници не приели новата власт. Те събрали всичкото си имущество и с 235 кораба напуснали Англия. След множество перипетии, през Северна Африка, Балеарските острови и Сардиния, емигрантите достигнали до столицата на Византийската империя – Константинопол, която тъкмо тогава била обсадена от печенегите. Англичаните встъпили в битка с тях и ги прогонили.
Византийският император Алексий приел на драго сърце емигрантите и им дал земи и привилегии. Част от тях – 4350 души, останали в Константинопол, но по-голямата част отново се покачили на корабите си и навлезли в Черно море. Плавали на север шест дни и достигнали областта Дампиам, която се намирала в началото на Скитската земя. Тя била отвоюван от езичниците-печенеги преди 35 години. Земята била богата, с много реки, пълни с риба, лозя и ливади. Емигрантите нарекли новия си дом Англия – за спомен от старата си родина.
Алексий Комнин се опитал да събере данъци от англичаните, но те убили пратеника му. Нова Англия се замогнала, а англичаните започнали да се занимават с пиратство. Все пак византийският император простил на новите си поданици.
В друг извор – една исландска сага от ХІV в., се съдържат още подробности за емигрантите-англичани. Според нея начело на изгнаниците били осем барона и трима лордове – ърли. Водачът им се казвал Сигурд и бил един от най-висшите английски аристократи, също носещ титлата ърл. Сигурд и неговите войници служели във византийската армия, но впоследствие той помолил за собствена земя за английските изгнаници. Алексий Комнин се съгласил и така англичаните населили областта Домапиа. Тук те дори изградили два града – Йорк и Лондон.
И Лаонският ръкопис, и исландската сага са напълно автентични източници. Сведенията са изключително важни за нас особено по отношение на възможността английските емигранти да са се заселили в стари български територии на Първото Българско царство. Земята Дампиам/Домапиа е дълго търсена от учените, като е поставяна в днешна Добруджа, около р. Дон, в Крим, в Грузия. Последно, изключително прецизен преглед на всички мнения е направил българският историк Г. Димов.
Основополагащо за нейното локализиране са данните, че тази област се намирала на шест дена от Константинопол. Посоката според Лаонската хроника е на север (по превода на В. Гюзелев) или на североизток (според Г. Димов). Така че, без да изпадаме в свръхинтерпретация и категоричност, можем да кажем, че възможността английските емигранти да са се заселили около делтата на Дунав е напълно реална. А при положение, че преводът на В. Гюзелев е правилният, то тогава вероятността английските емигранти да са се заселили точно в района на Дунавската делта – най-старите, първите земи на Дунавска България, е много по-голяма.
В полза на това предположение са и откритите тук археологически находки. Това са много мечове и бойни брадви от т. нар. нормански тип. Безспорно част от тях принадлежат на варягите на руския княз Светослав – истинския унищожител на Преславска България, но е напълно възможно друга част да е принадлежала на английските емигранти.
Тук е мястото да отбележим, че допреди няколко години никъде в България не е намиран типичният за всеки англичанин от ХІ в. боен нож от типа „сакс”.
Такъв обаче е открит при разкопките на крепостта Русокастро и вероятно е принадлежал на английски или викингски наемник във византийската армия.
В началото на ХІІІ в. английският монах Гервазий написал за германския император Ото ІV сборник под заглавие „Императорски развлечения”. В него той пише за „Българската пустиня” – непроходимата гора между дн. Белград и София, която била много известна на Запад. Той назовава София с името „Стралис”, като подчертава, че това е земята на „Влаха” – т.е. на българският цар Калоян.
През 1235 г. францисканският монах Бартоломей Английски, който преподавал и в Парижкия университет, съставил съчинението „За свойството на нещата”. В него той отбелязва следното: „Панония е провинция на Европа, която е завладяна от онзи народ българи, на когото е наречена България; те според Орозий са две – Голяма и Малка…”. Тук се срещаме за пръв път с твърде любопитното споменаване за двете Българии – Дунавска (Малка) и Волжска (Голяма), като връзката между тях е добре подчертана.
Около 1272 г. великият европейски мислител Роджър Бейкън завършва своя енциклопедичен труд „Голямо съчинение”. В него той отново посочва, че има две Българии, като съвестно уточнява, че Малка България е в Европа на Дунав, а Голяма България е в Азия и от нейната територия извира река Волга. Бейкън пише, че България и Влахия са под властта на Асен – т. е. цар Константин Тих Асен.
Най-накрая ще посочим едно сведение за България не от английски, а от ирландски сборник. То е от анонимен автор и се датира от края на ХІІІ в. В него се казва, че България граничи на север със русите, на запад – със Сърбия, а на северозапад – с Унгария. Тоест, България е представена като държава, която се е простирала както на юг, така и далеч на север от река Дунав.
