Едва ли има българин, който да не е чувал за Райна Княгиня. Колко от нас обаче знаят съдбата й след Освобождението?
Автор: Севдалина Пенева peneva@desant.net
Айде провикна се турския паша от Панагюрище:
- Айде я идете и я уловете Райна Попгеоргиева.
Айде я идете и я уловете Райна Попгеоргиева.
Нито я колете, нито я бесете, най при мене доведете я.
Имам да я питам, питам и разпитвам, кой уши байрака?
Кой уши байрака, кой му тури знака „смърт или свобода“?
Айде провикна се Райна Попгеоргиева от Панагюрище:
Аз уших байрака, аз му турих знака „смърт или свобода“.
Щете ме колете, щете ме бесете, аз съм Райна Попгеоргиева.
Думите от народната песен изплуват неволно в съзнанието. Няма начин, влизаме в бунтовно Панагюрище, скътано в полите на Същинска Средна гора. Зад нас е град Стрелча с мистичната си тракийска могила „Жаба“ (разказвали сме ви за нея в „Десант“), а на 8 километра западно от общинския център се намира историческата местност „Оборище“.
След кратко колебание кои обекти да включим в историческата си разходка, единодушно загърбваме тракийската тема. Пък и копието на прочутото златно панагюрско съкровище, което се съхранява в местния музей, вече сме го виждали.
Затова след кратък оглед на археологическата сбирка се отправяме към възрожденската къща на Иван Духовников, запазена след Освобождението в автентичен вид, в двора на Историческия музей. Фамилията е била толкова богата, че децата са се возили в сребърни шейни. Не това ни смайва обаче, докато слушаме разказа на един от уредниците. Духовникови са можели да живеят в лукс навсякъде по света, но те избрали да останат в поробената си Родина и да подпомагат революционното дело.
През есента на 1870 г. в дома на семейството Васил Левски основава революционен комитет.
Шест години по-късно Панагюрище вече е център на 4-ти революционен окръг и главен град на Априлското въстание. При потушаването на бунта, градът е напълно унищожен от турците. А една от иконите на Априлската епопея, отведена в плен.
Привеждаме глави, за да минем през прага на една от най-посещаваните къщи в Панагюрище – родният дом на Райна Попгеоргиева Футекова. В него тя, заедно с още 5 нейни приятелки, ушива знамето на 4-ти революционен окръг, а върху коприната извезва думите „Свобода или смърт“. По настояване лично от страна на Бенковски, будната българка е поканена да участва при освещаването на байряка. Нейна е честта и да го развее в първия ден на въстанието. Яхнала кон, с величествена осанка, гордо вдигнала пряпореца със заветните думи, гледката трябва да е била вдъхновяваща, увлича се в разказа си уредничката на къщата-музей, докато ни развежда из стаите.
А после, какво се случва с Райна Княгиня, питаме ние. С този въпрос пресичаме патоса, с който жената ни разказва героичната история.
Райна, наречена от народа Княгиня, е само на 20 години по време на събитията. При погрома на въстанието турците я пленяват и я откарват в затвора в Пловдив. Жестоко измъчвана, унижавана, държана в подземия полугола и гладна, бита, потапяна с главата надолу в бързите и ледени води на Марица – и всичко това, за да се откаже от българската вяра и да стане мюсюлманка в харема на турски паша, който я харесал за своя жена.
Райна изтърпява всички изтезания, без да се предава. Духът й е силен, но здравето й се влошава. Покъртителната й съдба трогва чуждите дипломати на Балканите, които вдигат доста голям обществен шум, ангажират журналисти, които да пишат за нея в пресата в Западна Европа. Някои я наричат българската Жана Д`Арк.
След намесата на американския консул Скайлер, турците накрая склоняват да я освободят, но поставят условие. Кракът й никога повече да не стъпва на родна земя. Така знаменоската намира подслон в Русия, но преди за замине, успява да помогне на още 30-тина деца и младежи, останали сираци след потушаването на Априлското въстание и след жестоките кланета на поробителите в Панагюрище, Клисура, Перущица, Батак...
А после, продължаваме да питаме.
Идва най-тъжната част от историята. Съдбата на Райна Княгиня и нейното семейство след Освобождението.
В Русия Райна Попгеоргиева изучава акушерство – нещо, което в Родината й никак не е популярно, затова и след като се завръща в освободена България, й е трудно да започне работа по професията си. Известно време работи като учителка, а после се омъжва за Васил Дипчев. Това е мъжът, с когото тя си разменя писма по време на изгнанието й.
Сключват брак през 1882 г. (по това мреме Дипчев е кмет на Панагюрище), а малко по-късно семейството заминава да живее в София, защото съпругът й е избран за депутат.
Пет деца ражда Райна, все момчета, но едното от тях загубва, докато е още малко. След като и последният й син се появява на бял свят, мъжът й също умира и тя остава сама с децата. Които отново са 5, защото Дипчеви междувременно са осиновили момиченце, чиито родители и близки са избити през 1876 г.
Без помощ отникъде, болна от туберколоза (кошмарен спомен от затвора), трудно подвижна, сгъната на две, Княгинята, развяла знамето на свободата, припечелва жълти стотинки като обикаля домовете в днешния квартал „Орландовци“ да помага на родилки.
Понеже тя самата е добре образована, много държи синовете й да учат. Бедността й я принуждава да ги даде във военно училище, където момчетата са на пълен пансион.
Райна Попгеоргиева умира на 61 години в пълно забвение. Последната й молба е тлените й останки да бъдат върнати в родното Панагюрище и погребани в двора на къщата й. Днес над гроба й се извисява паметник. Малка компенсация за неблагодарната народна памет и за гоненията, на които са подложени синовете й след нейната смърт:
Генерал Иван Дипчев (1885 – 1954 г.) – Завършва Военното училище с 25-и випуск, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. За доказан героизъм на бойното поле е награден с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г. След 9 септември 1944г. къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица е отчуждена. Генерал Дипчев прекарва години по концлагери и затвори. През 1954 г., комунистите го изправят пред съд за измислени престъпления отпреди 30 години. Осъден е на смърт, след това присъдата е променена на доживотен затвор. Умира в концлагера в Ловеч. Гробът му не се знае.
Георги Дипчев (1889 – 1950 г.), завършва военоморско училище, става машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и през Балканската война участва в потопяването на турския кръстосвач „Хамидие“, после се заселва в Бургас, става учител и основава техническото училище. Умира няколко години след края на Втората световна война.
Владимир Дипчев се ражда през 1891 г. По примера на по-големите си братя постъпва във Военното училище, което завършва с 31-ви випуск. Проявява мъжество при атаката и превземането на Одринската крепост на 13 май 1913 г. Участва също в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се от фронта като герой с три ордена за храброст. Напуска рано войската. През 30-те години е директор на кинематографията. След 9 септември Владимир изчезва безследно на 10 октомври 1944 г. на път за работа. Смята се за разстрелян без съд и присъда. И на този син на легендарната Райна Княгиня гробът не се знае. Синът му Христо, също офицер, е изпратен в концлагера Богданов дол. Внукът Владимир (правнук на Райна Княгиня) завършва с отличие инженерство, но го уволняват от завода на третия ден след постъпването – досието върви по петите му.
Полк. Асен Дипчев (1894 – 1964 г.) Първата световна война го заварва като ученик в гимназията, но той напуска училището и заминава на фронта като доброволец. Проявява себеотрицание при атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5 септември 1916 г. Един от първите, които влизат в крепостта, пеейки песента “О, Добруджански край” е редник Асен Дипчев, за което е награден с орден за храброст. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го по ускорен курс и отново заминава на фронта. Участва в боевете при Дойранското езеро и пробива на Добро поле през септември 1918 г. След 9 септември 1944 г. Асен Дипчев дълги години лежи по лагерите. Умира през 1964 г. в Бургас. Лишават го дълги години от пенсия, не разрешават на децата му да следват.
