Ние не ги познаваме. Всъщност, цял живот виждаме само една страна от многоликата им, сложна, объркваща и ирационална същност.
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
И за да си осигурим нещо като имунитет дори срещу опита да ги разберем, сме им измислили стотици иронични и обидни определения.
След което те, за да не страдат прекалено, са измислили такива за нас и... откакто и докато свят светува, така.
Често твърдим, че ни дразнят и това е истина. Обаче не признаваме, че се получава заради разликата в мисленето, а не заради нарочното им поведение.
Ако погледнем от другата страна, ние също би трябвало да ги дразним.
Пърдим, оригваме се, чорапите ни миришат, напиваме се и вършим гадости, изнасилваме, убиваме, измислили сме войните...
Докато тези сред тях, които през живота си са убили нещо повече от муха, се броят най-много на пръстите на двете ръце.
Сетете се от колко време съществува човешката цивилизация. Погледнете по-далеч от носа си, има и по-хубави неща от чашата с вино и сочната пържола (която те ни готвят).
Навсякъде по цялата Земя те са еднакви. Всъщност, не са. Някои, доста далеч оттук, продължават да мислят, че са ни длъжни през целия си живот и още от невръстни се обучават да ни служат. Да ни гледат в очите и да предугаждат всяко наше желание, още преди да избухне в граденото ни с хилядолетия господарско съзнание.
Но, ако се замислите, и по нашата география е било така – щом е умирал господарят, заедно с него под тревата са отивали и всички те, които са го забавлявали над нея, докато по скелета му все още е имало месо, кожа и косми. Има къде да го прочетете, книгата се нарича „История”.
На друго място, където кожата на обитателите прилича по цвят на нашата (защото са изтребили коренното местно население), са почти диаметрално противоположни на първите, кротките.
Първо, там те масово са започнали да обличат нашите дрехи, да ходят като нас, без да въртят определени части от тялото и да режат разни красиви неща от себе си, за да приличат на нас.
За протокола – точно оттам тръгна и обратната мода – ние също да режем разни хубави и полезни неща от себе си, за да заприличаме на тях.
Те са изключително интересна порода.
И в сравнение с нас са направо героични личности. Освен че вършат всичко друго, което и ние, някак си намират време и да бъдат нежни, да ни обичат, да ни сочат дъгата след дъжд, все такива неща, за които не мислим, но ако ги няма, всичко около нас се сгромолясва с гръм и трясък. И става черно.
Ние, признайте честно, не се държим добре с тях. Никак. Твърдим, че ги боготворим, но това е абсолютна лъжа, присъща за нашия род. Боготворили сме ги много, много отдавна, когато те са ходили с много повече дрехи от нас, а ние – задължително с шапки, които сме сваляли, за да ги поздравим.
Навираме в очите им красивите думи, които сме писали за тях, но лицемерно забравяме, че сме го правили, за да заробим душите им и да ги накараме да ни се възхищават цял живот.
А когато и те ни покажат подобни, че и по-хубави думи, писани за нас, ги наричаме с лоши имена и твърдим, че са обърнали резбата, че имитират и че нямат такъв ензим, който да отсича правилните думи от грешните.
Ние ги нарекохме „другари” и „съратници в борбата”. Без да си признаем, че тази напълно ненужна, така наречена борба, я измислихме ние.
Тоест, един от нас, с огромна бяла коса и бяла брада. А от него я пое друг, изключително грозен екземпляр от нашия род – с плешива, птича глава, истеричен нрав, сифилистик.
Погледнете най-грозните хора на планетата, извършили най-грозните неща, убили най-много човешки души. Няма да видите нито едно същество от техния род, всички изроди са от нашия.
Прочетете най-хубавите книги на планетата, които дават най-много сила и най-много пълнят душата с красота. Най-красивите образи в тях са от техния род, най-големите изроди са от нашия.
Но на нас така ни е удобно.
Облягаме се на хилядолетия практика и заради това не решаваме теореми, а си служим с аксиоми.
Наричаме ги „лигави”, когато ни целуват, а когато опитваме същото, назобани с чесън и те се дърпат, са „превзети”. Казваме, че са противни, когато са пияни, но помислете колко хубосия има в мъртвопиян от нашите, чиято лига тече от крайчеца на полуотворената му, вцепенена уста. Завиждаме им, когато са успешни и богати (нямам предвид една, точно определена, тя е успяла и богата, защото делеше постеля с министър-председател). Ставаме от леглото им, тръшваме вратата и никога повече не говорим с тях, обвиняваме ги за своите психози, твърдим, че са станали невъзможни, нагли и повече така не се издържа...
През последните няколко десетилетия им отказахме и една малка утеха, която беше нещо като жалка индулгенция за целогодишните ни простотии пред тях.
Отказахме да им подаряваме растения. Заявихме, че всички са равни, че е жалко да го правим само по повод, че е мазно, дискриминационно-полово и ги обижда. Без да питаме тях дали е така.
Всъщност, някои от тях също го твърдят, но не се и съмнявайте, че причината е горепосочената – искат да приличат на нас.
Но като че ли най-зловещото в случая е как забравяме нещо съсипващо. Ние произлизаме от тях.
Вътре в тях покълваме.
Ядем, пием от тях, ставаме същества от тях.
За Бога, ние живеем в тях! През първите девет месеца от живота си.
